Преходът на Клейснер от милионер, търгуващ със стоки, към начинаещ парамедик се случи преди 13 години, когато той замени това, което считаше за нихилистично обогатяване, с мисията да спасява живота на други хора.

Когато напусна Уолстрийт, каза той, печелеше милиони долари годишно. Но също така беше нещастен.

„Бях човек, който не създаваше нищо, не даваше нищо на никого“, каза 55-годишният Клейснер за времето си на Уолстрийт, където управляваше собствен инвестиционен фонд.

„Понякога се чувствам като престъпник, който се опитва да стигне до рая. Или може би до няколко нощи добър сън“, посочи той.

Клейснер разглеждаше промяната в кариерата си като бягство. Това, което го изненада, беше колко много от стария му живот се вписваше безпроблемно в новия.

Адреналинът. Владеенето на тайнствения жаргон и сложните правила. Постоянната конкуренция, за да докаже, че е сред най-бързите, най-решителните, най-умните.

Утре той би могъл спокойно да се пенсионира в хижата си в Катскилс, където ходи на риболов, чете романи и отглежда пчели. Вместо това той остава спасителен парамедик, ефективно субсидирайки Пожарната служба на Ню Йорк, където началната му заплата през 2012 г. беше 32 000 долара. Сега той печели 110 000 долара.

„Хората ме питат: „Защо рискуваш живота си за 18 долара на час?“, каза той.

Отговорът, който дава, не се различава много от това, което би казал като търговец на Уолстрийт.

„Аз съм изключително конкурентен човек. Доста съм добър в това, което правя.“

Сред 4500-те спешни медицински работници в отдела по-малко от 60 са, като Клейснер, спасителни парамедици, които са специално обучени да спасяват пожарникари от активни пожари, да изваждат хора, заклещени под вагони на метрото, да достигат до ранени хора, като се спускат по асансьорни шахти.

От този елитен екип Клейснер е един от петте главни инструктори, които обучават други спасителни медици как да вършат работата си.

„Джонатан е на върха“, каза капитан Фредерик Сапорито, 40-годишен ветеран от пожарната служба, който ръководеше програмата за спасителни медици на агенцията до пенсионирането си през февруари. „Той има всичко.“

Клейснер говори за работата си със самочувствие, без да се притеснява от фалшива скромност. (Едно от нещата, които той цени в работата си на Уолстрийт и в спешната медицина, е, че „нито едното, нито другото има търпение към глупавите хора“, казва той.

Веднъж той спаси мъж, който получи инсулт на наблюдателната площадка на Емпайър Стейт Билдинг. (С изключение на обстановката, работата била „доста обикновена“, разказа той.)

Друг мъж получи сърдечен удар в Крайслер Билдинг; Клейснер му оказал животоспасяваща помощ в асансьора.

Той реагира на спешни медицински случаи в Холандския тунел, в реките Хъдсън и Ийст, сред публиката по време на представление на Бродуей и в магазина Sephora на 34-та улица, където купувачите на козметика му аплодираха.

През февруари тази година, когато в клиника в Харлем бе сигнализиран възможен случай на Ебола, Клейснер и неговият партньор отговориха на повикването. (По-късно се оказа, че мъжът не е имал Ебола.)

„Когато в този град се случват най-големите задачи, ние отиваме“, заяви той.

Джонатан Клейснер не е знаел какво иска да стане, когато порасне, освен успешен. След като посещава Fordham Prep, йезуитска гимназия в Бронкс, той отива в Бостънския университет, но напуска един семестър преди дипломирането си, за да започне работа в малка търговска фирма на Уолстрийт за 40 000 долара годишно.

Беше 1991 г., изглеждаше, че рецесията е приключила и настроението на улицата беше приповдигнато.

„Това бяха повече пари, отколкото бях виждал в живота си“, каза той.

Дори докато се стремеше да спечели пари възможно най-бързо, той се отегчи от хората, които се интересуваха само от това да бъдат богати.

Той осъзна, че „човекът до мен би ме намушкал с молив в окото за 30-те долара, които имах в портфейла си, ако смяташе, че ще му се размине“, сподели той. Клейнстр осъзна, че и той би направил същото в замяна.

„Честно казано, аз бях абсолютно част от всичко това“, спомни си мъжът.

Нямаше момент на прозрение. Раздялата на Клейснер с Уолстрийт се случи на етапи. След като прекара 17 години в областта на финансите, през 2008 г. той беше на път да достигне върха на планината Рейниър в щата Вашингтон, когато една жена от групата му си счупи коляното.

Наближаваше снежна буря и групата трябваше да слезе незабавно от планината. Те бяха спасени от екип от алпийски медици, които предложиха на Клейснер, че ако иска да продължи с такива екстремни занимания в дивата природа, трябва да премине медицинско обучение.

Клейснер беше заинтригуван от способността на лекарите да извършват такава сложна и рискована работа в трудна среда.

Когато се върна в Ню Йорк, се записа в курс за спешни медицински техници в Хънтър Колидж. Когато му предложиха да се запише за бъдещо място в академията за обучение на пожарната, той веднага го направи.

„Беше като протест“, каза той. „Не бях сериозен. Но бях отегчен от Уолстрийт.“

Междувременно, докато все още работеше във финансовата сфера, той се включи като доброволец един ден в седмицата като спешен медицински техник в Медицинската единица на Сентрал Парк.

Той и партньорът му възстановиха сърдечната дейност на един мъж, като му приложиха шок с дефибрилатор и му спасиха живота.

Историята беше отразенa от местен вестник, а майка му я изряза и я постави в рамка.

„ Не мисля, че някога съм виждал майка ми по-горда от мен“, каза Клейснер.

„Това беше определящо преживяване.“

След като прекара две години в този двойствен живот, Клейснер беше поканен от пожарната да се яви на проби за академията за парамедици.

Имаше съпруга, две деца, апартамент близо до Сентрал Парк и интензивна и добре платена работа на Уолстрийт.

Обучението щеше да започне с физически изпит в центъра на Бруклин. Клейснер беше на 41 години, почти два пъти по-възрастен от повечето новобранци.

Той се справи отлично, завърши 14-седмичното обучение и беше попитан къде би искал да бъде назначен.

„Казах Бронкс, защото знаех, че е трудно, а аз исках да е трудно“, заяви Клейснер, който в крайна сметка напусна работата си във финансовата сфера.

Минути след началото на първата си смяна, той отговори на сигнал за фатален инцидент със стрелба, което го разтревожи.

Записа се за допълнително обучение и го завърши възможно най-бързо, като за четири години се издигна от основен спешен медицински техник до парамедик, обучен за реагиране при опасни материали, до върха на спешната медицинска служба на пожарната: спасителен медик.

А след това се издигна отново, като стана инструктор на други спасителни медици.

Следващото му назначение го отвежда в Манхатън, който парамедиците наричат „Холивуд“ заради големия брой повиквания и високопрофилните задачи.

„Джонатан е много интензивен човек“, сподели капитан Денис Рехбергер, който през февруари пое командването на станция 8 на спешната медицинска помощ в Мидтаун, където работи Клейснер.

„Мидтаун Манхатън е в центъра на вниманието на всички.“

Едно обаждане, което изведе Клейснер от Мидтаун, остава част от фолклора на пожарната. Пациентът се намираше на последния етаж на шестетажна сграда без асансьор в Харлем. Имаше затруднения с дишането и се нуждаеше от линейка, за да бъде откаран в болницата в Харлем.

Мъжът, който тежеше над 400 килограма, беше прекалено едър, за да мине през вратите на апартамента си.

Докато пожарникарите разбиваха стените с брадви и чукове, за да проправят път, Клейснер и другите помогнаха на пациента да се качи в мрежа за товари, която отнесоха до стълбището с намерението да използват ролка, за да спуснат мъжа на земята.

Но мъжът, който се мъчеше да диша, започна да губи съзнание. Обичайните методи за анестезия и интубация бяха невъзможни поради размера на пациента. Затова Клейснер проби дупка директно в гръдната кост на мъжа, за да му даде анестезия, а партньорът му извърши адаптиран вид интубация.

През следващите шест часа, докато мъжът беше спуснат в линейката и откаран в спешното отделение, Клейснер и партньорът му се редуваха да стискат компресионна торбичка, за да поддържат белите дробове на мъжа да функционират.

„Обикновеният медик не разполага с такива устройства“, каза Клейснер. „Беше епично.“

Въпреки статуса си сред медиците, Клейснер не е офицер, а обикновен пожарникар. Той презира шефовете, които настояват да измие линейката си, преди да се яви на работа, и които седят в климатизирани офиси, докато той и партньорите му се борят с пот, урина и кръв. В началото на кариерата си той си направи татуировка с латинските думи „Sic Transit Gloria Mundi“ или „Така минава славата на света“, част от това, което сега е мозайка от мастило от китката до рамото му.

След десетилетие като спешен медицински работник, стремежът на Клейснер да върши най-тежката работа по най-големите задачи го отведе до най-смъртоносния пожар в Ню Йорк за повече от 30 години.

Той беше стигнал до убеждението, че без значение какъв е повикът, дори и пожар с пет степени на опасност в Бронкс, той може да се справи.

Но когато отвори вратата на линейката си на 9 януари 2022 г., мащабът на спешния случай го смая.

Черни димни струи се изливат от покрива на Twin Parks North West, 19-етажна жилищна кула в квартал Fordham Heights.

Фелдшер прави сърдечно-белодробна реанимация на малко дете на капака на SUV.

Пожарникарите продължават да изтичат от горящата сграда с жертви, прехвърлени през раменете им. Някои са в безсъзнание. Други са мъртви. Полагат ги на тротоара.

Клейснер подготви Cyanokits, които са партиди от химично съединение за неутрализиране на цианида, отложен в белите дробове от токсичния дим, което е важна първа стъпка, преди пожарникарите да започнат да правят сърдечно-белодробна реанимация. Той постави интравенозни системи на няколко пациенти, за да може да им се дадат химикалите и другите лекарства.

После обърна вниманието си към едно момиче в розова рокля.

Преди пожара някой беше внимателно сплел косата й с мъниста. Сега тя лежеше сред мъртвите. След като постави интравенозна система и й даде лекарството против цианид, Клейснер я сложи в линейката, а след това се качи отзад, за да й направи сърдечно-белодробна реанимация.

Знаеше, че няма да има ефект. Момичето не можеше да бъде съживено. С всяко натискане на гърдите, което Клейснер правеше, мънистата в косата й тракаха по металната носилка.

По-късно той разбра, че момичето е било на 11 години и емигрирало със семейството си от Гвиана. Цялото семейство – родителите, момичето, по-голямата й сестра и по-малкият й брат – загинало този ден.

Докато разказваше историята, Клейснер се прекъсна, за да обърне внимание на реакцията на тялото си към спомена: шията му започна да се поти, посочи той. Сърдечната му честота скочи до над 100 удара в минута. Чувстваше задух и изтръпване в пръстите.

„Чувствам го и сега“, каза той. „Нося я в себе си през цялото време.“

След като прекара две кариери в пълна конкуренция, най-накрая откри границите си.

Сега, когато диспечерът на 911 се обади на линейката му за спешен случай с дете, Клейснер прави пауза. Извършва дихателни упражнения и отделя минута-две за медитация – стъпки, които никога не му е било нужно да прави преди инцидента в Twin Parks.

„Джонатан винаги поема инициативата – във всяка задача“, каза Найджъл Рамсук, който е работил като партньор на Клейснер.

„След инцидента в Twin Parks той осъзна, че трябва да се грижи за себе си.“

Парамедиците получават малко услуги за психично здраве от пожарната, а здравните им застраховки обикновено не покриват терапия. За разлика от повечето парамедици, които познава, Клейснер каза, че може да си позволи да ходи редовно на терапевт. Може също да избяга от града в хижата си в Катскилс. Използва цялото си отпускно време и може да си позволи да откаже допълнителни смени.

„Работата е тежка, не ни плащат много“, сподели той.

„Аз съм в по-добра позиция от много от колегите си. Понякога се чувствам почти като измамник, защото пътят ми е по-лесен.“

Парите, почивката и терапията помагат до известна степен. Умът му е пълен с кървави и травматични сцени.

Не може да избяга от тези спомени. Вместо това говори за тях.

„Това е погрешна концепция, да се преработва цялата тази травма“, каза той. „Тя няма да изчезне. Трябва да се научиш да живееш с всичко това.“

Накрая Клейснер откри, че целите му са се променили. Няма какво да се спечели. Единственият въпрос е как да се издържи. | БГНЕС

---

Материал на в. „Ню Йорк Таймс“.