Българската държава се е развивала и вървяла напред, когато българинът е осъзнавал, че държавата не е нещо чуждо, че каузата на държавата и каузата на народа са еднакви.

Това заяви в интервю за БГНЕС историкът д-р Александър Стоянов, чиято най-нова книга „Българите между две катастрофи - 1396 - 1944 г.“ излезе в началото на септември. 

Ученият е категоричен, че падането на България под османска власт в края на ХІV век и превратът от 9 септември 1944 г., когато у нас се установява съветска власт са двете най-големи катастрофи в нашата история. „При другите две национални катастрофи – Балканските войни и Първата световна война – страната ни относително бързо преодолява последиците. Османската и съветската власти остават твърде дългосрочни негативни натрупвания в съзнанието на българина“, подчерта д-р Стоянов. 

Историкът със съжаление отбеляза, че 36 години след падането на комунизма много от нещата от онази епоха продължават да присъстват в манталитета ни. Едно от тях е свързано с това как възприемаме държавата. „Продължаваме да възприемаме народа и държавата като две отделни неща, а те всъщност са едно и също“, заяви д-р Стоянов.

Той посочи, че след 9 септември държавата реално се трансформира от една по-плуралистична, макар и управлявана доскоро авторитарно обществена система, в една тоталитарна система, която е характерна за някои от европейските държави през този период, по-специално комунистическия Съветски съюз. „Това води, естествено, до всички възможни аберации в развитието на обществото, които произлизат от едно такова развитие, подобно и на мутациите в повечето случаи в природата, които не винаги са положителни. В нашия случай, за съжаление, не става въпрос за положителна еволюция. Затова и съм използвал термина „мутация“, защото се получава едно изкривяване на всичко в държавата – политика, социално развитие, културно развитие. Това е абсолютно нормално за всяка една тоталитарна система“, заяви д-р Стоянов.

Няма добра тоталитарна система, категоричен е историкът. „Не е като ние да сме изтеглили късата клечка, а примерно в Северна Корея, Виетнам или в Китай тоталитарната система да е добра? Тоталитарните системи са едни и същи навсякъде“, посочи той. 

Според него едно от нещата, които много добре са се получили на българския тоталитаризъм е да убеди българина в една измислена реалност, свързана с неща като уж нулева престъпност, липса на социални, материални и икономически проблеми и т.н. „Колегите историци вече показаха в много изследвания, че става въпрос за престъпност абсолютно сравнима и дори надвишаваща днешните нива. Много сериозни проблеми с икономиката. Тук проф. Даниел Вачков беше извадил една статистика за 300-400 души на година, които загиват при трудови злополуки, което е абсурдно в сравнение със сегашните нива. Броят на катастрофите е бил същият като сега, но при три пъти по-малко автомобили. Имало е кражби, убийства, серийни убийци и т.н.“, отбеляза д-р Стоянов. 

Той припомни, че по времето на социализма България фалира три пъти. „Абсолютният проблем е, че пълното информационно затъмнение е оставяло усещането у хората, че ако нещо не се случва на тях, то не се случва изобщо. Което е проблемът“, добави историкът. 

По отношение на възприятието на Великите сили и тяхната политика спрямо България д-р Стоянов смята, че най-адекватно поведение е имал елитът след Освобождението ни през 1878 г. 

„Поколението, което започва да управлява българската политика след Освобождението, като че ли по-добре е успявало да борави във взаимоотношенията си с Великите сили от сегашното. Това най-вече се дължи на факта, че не са били толкова уплашени от това, че някоя държава е голяма, а пък България е малка. Някак си с много повече тежест са присъствали българските пратеници и представители в чужбина. По-равни са се държали по един или друг начин с тези велики държави. И това понякога е било и в наш интерес, защото точно в навечерието на Втората балканска война нашите дипломати се опитват едва ли не да държат сметка на руския император какво смята да прави и какво не смята да прави. Тоест, имало е едно чувство на гордост, едно чувство на тежест на това, че те представляват една независима, свободна българска държава, едно българско царство“, подчерта д-р Стоянов.

Той смята, че сега нашите политици и дипломати много често се „държат като едни деца, които са отишли да попитат учителя за нещо в училище. Или на някой, който иска помощ от чичо си или от леля си, които вижда един път на 10 години, и някак си се чувства неудобно да разговаря с тях, което е много тъжно“, коментира историкът.

За новата си книга „Българите между две катастрофи - 1396 - 1944 г.“ д-р Стоянов сподели, че се е опитал да разкаже в нея историята така, както я преподава на своите ученици – по лесен и достъпен начин. Книгата също така съдържа много препратки към вече сериозни, задълбочени трудове, в които читателите могат да потърсят съществено по-стойностно разглеждане на информацията. 

„Идеята на тази книга е да събере есенцията от това, което българската академична общност е открила, но по някаква причина не достига до българската общественост като идеи, перспективи и нагласи. Това, което се съдържа в нея, е минимумът факти, които по принцип трябва да знаем като българи. Нищо повече от това“, заяви д-р Александър Стоянов. I БГНЕС