Имаше време, когато наближаването на Световно първенство ме изпълваше с вълнение.

Очаквах предстоящите мачове, подвизите, които да празнувам, головете, на които да се възхищавам – цялото това нетърпение, натрупвано през годините след предишното първенство. Броях годините, месеците, седмиците, дните. И когато най-накрая започваше, се потапях в него с насладата на фен, който, лишен от любимото си занимание твърде дълго, в крайна сметка се отказва от всякакъв социален живот за времето на турнира.

В продължение на един месец живеех за и чрез Световното първенство. Нищо друго нямаше значение. Нито краят на учебната година, нито по-късно възходите и паденията в любовния ми живот. Впусках се в един месец футболна одисея, която ме държеше залепен за телевизора от първия мач до финала. Беше като фрийдайвинг – приказно пътешествие в прекрасния свят на футбола, където нищо друго не ме интересуваше освен ходът на турнира, тази поредица от мачове, преживявана като безброй възможности да открия непознати играчи, отбори от далечни страни, необичайни треньори, цял един нов свят, който ме превръщаше в пленен зрител на телевизионните предавания.

През последните няколко години целият ми ентусиазъм изчезна. Започнах да гледам само по няколко мача, а след това спрях напълно. Дотам, че бойкотирах Световното първенство в Катар през 2022 година, от което до ден днешен не съм видял нито един кадър. Настъпи момент, в който футболът престана да бъде футбол и се превърна в машина за печелене на пари, обслужваща единствено финансови интереси. С всяко следващо издание Световното първенство става все по-цинично, все по-комерсиално и все по-неприлично, все по-далеч от духа на истинския футболен празник, докато огромният брой мачове превърна повечето от тях в скучно зрелище.

Предстоящият турнир, с неговия порой от мачове – 104, за да бъдем точни – вероятно ще бъде най-лошият от всички. Под ръководството на тези двама клоуни – Доналд Тръмп и Джани Инфантино – и организиран в три държави – Канада, Съединените щати и Мексико, простиращ се в рамките на пет седмици и половина, от четвъртък, 11 юни, до неделя, 19 юли, той сякаш окончателно ще узакони смъртта на футбола, какъвто го познавах, възхищавах му се и го обичах. Отсега нататък, за да се угоди на американската публика и нейните телевизионни оператори, мачовете ще бъдат прекъсвани след двадесет минути игра – уж за да се даде възможност на футболистите да се разхладят, а всъщност за да бъдат зрителите бомбардирани с лавина от безсмислени реклами.

Прекъсването на игровото време по този начин е равносилно на подписването на смъртната присъда на футбола. Вече увреден от появата на VAR, накъсан от непрестанни прекъсвания заради съмнителни контузии и карнавалните празненства след всеки гол, да не говорим за бурните реакции след всяко спорно съдийско решение, футболът постепенно губеше своята същност. С въвеждането на водните паузи той ще загуби още повече от своята плавност, спонтанност и магия – онова особено състояние на замръзнало време, когато топката сякаш оживяваше и пленяваше ентусиазираните тълпи.

Футболът беше изкуство. Днес все повече се превръща в индустрия, обречена на собственото си изчезване. От универсален спорт, създаден да забавлява работническата класа, той постепенно се трансформира в рекламен парад, чиято цел е да угоява спонсори и да обогатява федерации, превърнати в касови апарати. Всичко това се случва под високия патронаж на ФИФА – една дяволска машина, функционираща почти като държава.

Съмнявам се, че ще си направя труда да гледам дори един мач. Какъв е смисълът? Бих се чувствал така, сякаш присъствам на вивисекция на живо – методично разглобяване на самата същност на футбола. Футболът се е превърнал в заложник на рекламата. Той вече не съществува, за да очарова масите, а за да обслужва рекламата. И когато си дадете сметка, че цените на билетите са достигнали нива, които позволяват присъствието единствено на най-богатите, ви обзема желание да повърнете при гледката на тази крещяща демонстрация на богатство.

И все пак не се съмнявам в успеха му. Стадионите ще бъдат красиви, отборите – готови, публиката – на мястото си. В епоха, в която хората все по-често страдат от самота, спортът, а най-вече футболът, остава уникална възможност да споделим нещо заедно – ако не страст, то поне общ интерес, онзи сравнително добродушен патриотизъм, който винаги е бил отличителен белег на големите спортни състезания.

Седмици наред това ще бъде неизбежният фон на ежедневието ни. Още повече във Франция, където националният отбор има всички шансове да блесне. Ще видим знамена по прозорците, футболисти на първите страници на вестниците, възторжените възклицания на коментаторите, препълнените тераси на кафенетата по време на мачовете, неизбежните ексцесии, моментите на колективна еуфория, възвърнатата национална гордост, национализма в умерени дози. Защото по време на едно Световно първенство хората вкусват от опиянението на силата – онзи еликсир, по-силен от цялата съвременна меланхолия.

Мен не ме бройте. Но въпреки това се наслаждавайте на мачовете. I БГНЕС

------------

Анализът на Лоран Сагаловч е публикуван в "Слейт"