В Сръбската православна църква се вижда ориентация към Руската православна църква, а обвързването с държавната политика поставя под въпрос нейната самостоятелност и има отражение върху процесите на Балканите.

Това заяви в интервю за БГНЕС доц. д-р Иван Йовчев от Богословския факултет на Софийския университет, според когото част от действията на патриарх Порфирий са изненадващи, а напрежението около Северна Македония е неразривно свързано със сръбското влияние в региона и с недоброто отношение на Сърбия към България в исторически план.

БГНЕС: Зворнишко-Тузланският епископ Фотий, който и днес е влиятелен член на Светия синод на Сръбската православна църква и ключова фигура в босненския ентитет Република Сръбска, преди няколко години открито заяви: „Нашата малка лодка трябва да бъде привързана към големия руски кораб“. Доколко тази метафора и днес отразява официалната стратегия на Сръбската православна църква на Балканите?

Доц. Йовчев: За съжаление, твърде често църковната политика на една отделна поместна православна църква е много силно и пряко свързана с цялостната политика на държавата, в която се намира тази църква. Най-вероятно, както във всяка една поместна църква, и Сръбската православна църква се ориентира в посока на следване на някой от двата основни лагера в общото вселенско православно пространство. От много години е известно, че то е разделено на два основни лагера - лагера на симпатизантите и последователите на Руската православна църква и, разбира се, лагера около Вселенската патриаршия.

Ако трябва да проследим и нашата позиция, ще кажем, че често пъти и позицията на Българската православна църква се е променяла. Днес обаче наистина прави впечатление, и това категорично мога да кажа, че се вижда тази ориентация в Сръбската православна църква по отношение на Руската православна църква.

Допустимо ли е това от гледна точка на каноничното присъствие и на самата автокефалия? Това е друг въпрос. Всяка автокефална църква би трябвало да бъде самостоятелна, тоест да взима решенията си самостоятелно и да бъде равноправна дори с онези, които изразяват някаква лидерска позиция в пространството на поместните православни църкви. В случая, както казах, това са Руската православна църква и Вселенската патриаршия.

Епископът вероятно има някакви опасения, но тези опасения не засягат само сърбите. Те засягат и нашата Българска православна църква, където споровете кой накъде е ориентиран и кого следва съпровождат църковната ни история десетилетия наред.

БГНЕС: Как тълкувате симбиозата, видима днес, между държавата Сърбия и Сръбската православна църква?

Доц. Йовчев: За съжаление, много често църквата се използва като инструмент на политиката. Ако трябва да направя кратък анализ на една по-близка история, свързана със Сръбската църква, бих дал за пример патриарх Павле (1990-2009 г.), който беше преди сегашния патриарх Порфирий. Той изразяваше по-силна независимост. Там проблемите бяха други. От гледна точка на нашата църква ние сякаш нямаме право да анализираме какво се случва в пространството на другите православни църкви, но неговата позиция беше насочена в друга посока, тоест към прословутия сръбски национализъм.

Тогава времената бяха такива - разпадът на Югославия, обособяването на отделни самостоятелни държави. Малко или много Сръбската църква е присъствала в тези държави. Такъв е случаят например с Македонската православна църква и Северна Македония, която се обособи като държава.

Не би трябвало да има такава симбиоза и синхрон в политически смисъл. Исторически е имало стремеж към една така наречена симфония между държава и църква, но в тази симфония всеки е знаел своето точно предназначение. Държавата е тази, която се занимава най-вече със защитата и охраната на своето население, а църквата се занимава с всички онези духовни въпроси, които може да удовлетвори и реши.

Трябва да има здравословна хармония или симфония, а не взаимодействие, което е изключително на политическа основа, както често пъти се случва, и при което църквата се използва като политически инструмент за влияние и за оказване на въздействие спрямо други държави или други църкви.

БГНЕС: Каква е реалната опасност от тази намеса на държавната политика в църковния живот?

Доц. Йовчев: Опасността е за самата църква. Това е обезценяване на нейната идентичност. Малко или много и Сръбската православна църква, подобно на Българската православна църква, е една вековна институция с установени правила, с дълбока история и с немалък опит, който е изградила.

Това би се оказало пагубно за тази институция. Би я обезценило, дори бих казал би я обезличило. Както обикновено се случва, когато има такива взаимодействия, винаги този, който изразява репресивното направление в отношенията между тези две институции, а това обикновено е държавата, обезличава другата институция, която в случая има духовно направление, каквато е всяка една поместна православна църква.

В този смисъл подобно влияние би имало обезличаващо въздействие върху Сръбската православна църква, нейното игнориране, дори изтласкването ѝ в периферията, именно защото тя се използва като политически инструмент за нуждите на съответната държава. Не би трябвало това да се случва. Но често пъти се случва.

БГНЕС: В този контекст, и като експерт по македонската схизма, как оценявате актуалната роля на Сръбската православна църква в Северна Македония с оглед на издаването на така наречения томос за признаване на нейната автокефалия? Докъде доведе това? Беше ли искрен акт или акт за запазване на влиянието?

Доц. Йовчев: Чисто исторически нямаше друго решение пред Сръбската православна църква. Твърде дълго, след като се обособи македонската държава, тя даваше отпор на желанието на македонците да имат своя самостоятелна църква. Всяка една поместна православна църква тръгва по този път. Може така да се каже, че тя понякога използва и неканонични действия, за да постигне своите легитимни канонични резултати.

Нямаше как това да не се случи. След като има отделна държава, в която се обособява отделен народ, който иска своя отделна църква, рано или късно сърбите трябваше да се съгласят с тази реалност. Това, което направиха, е единственото възможно решение, а именно издаването на въпросния томос. Безспорно, това беше провокирано и от действията преди това на Вселенската патриаршия, която има централна роля при установяването на автокефалии в православното пространство.

Не бих казал, че това е томос в кавички, защото това си е реален томос, който дава една вече реална легитимация на Македонската православна църква. Друг е въпросът, че Сръбската православна църква е получила попечителство върху тези територии, което е твърде съмнително чисто исторически и канонически, защото знаем в чия друга поместна православна църква са били тези територии до Първата световна война. Какво се случва след Първата световна война вече е изключително чувствителен и дълбок въпрос.

Юридически сърбите имаха своите претенции като църква майка. Те имаха и своето право по отношение на тази еманципация на македонците от тях. Доколко това е било възможно в рамките на Югославия е друг въпрос. Но след разпада на Югославия вече се отвори тази възможност за македонците. Много умело, но и търпеливо, след 1990 година те изчакаха момента, в който да получат своята легитимация. Аз смятам, че това е правилният път. Не може един народ да иска самостоятелност, а друг народ да му казва: съжаляваме, но ние сме юридически стопани на тези диоцези и територии, така че вие ще се съобразявате с нас. Никога не е било така в църковното пространство и никога няма да бъде.

БГНЕС: Как стои въпросът с други две държави от бивша Югославия - Босна и Херцеговина и Черна гора? Какви са там аргументите на Белград?

Доц. Йовчев: Не знам дали и там не са назрели събития, които ще провокират една еманципация и отделяне. Там много силно се вижда влиянието на сърбите. В Босна и Херцеговина това е по-лесно от гледна точка на самите сърби, защото самата държава не е православна. Там по-лесно можеш да затвърдиш своето присъствие.

Докато Черна гора е православна държава и е въпрос на време дали няма да поиска някаква самостоятелност. Честно казано, възможно е и в близко време точно това да се случи. Но в държави като Хърватия, която не е православна, както и Босна, Сръбската православна църква винаги ще има свои представителства, свои епископи и това е нормално, след като има православни християни в тези държави. Но това не са православни държави, които ще тръгнат към създаване на самостоятелна църковна структура, защото просто няма толкова много православни християни там.

БГНЕС: Какъв сигнал дава патриарх Порфирий със своите действия и решения?

Доц. Йовчев: Той има много изненадващи действия. Първоначално създаде впечатление на човек, който изразява самостоятелност, съзнание за дълбоката историчност на тази църква, и изведнъж тръгна в посока, която за мен лично беше изненадваща - това присъствие, този силен израз на взаимодействие с Руската православна църква.

Аз не казвам, че ние трябва да я сегрегираме. Не е възможно Руската православна църква да бъде отделена от единството, защото тогава виждаме как се разпада това единство. Именно заради тези проблеми се стигна и до липса на евхаристийно общение между две колосални църкви, каквито са Руската православна църква и Вселенската патриаршия.

За мен това е изненадващо. Той създаваше впечатление за по-широко скроен човек. Дано наистина това да са някакви моментни изблици на дълбоки симпатии. Но, честно казано, тези две църкви, както и ние доскоро, са много силно свързани с Руската православна църква и най-вероятно винаги ще има въздействие върху нея, особено от гледна точка на сегашните взаимоотношения между Сърбия и Русия.

Не става дума за насилствени действия. Това са доброволни симпатии.

БГНЕС: Доколко процесите в Сърбия - политизацията, проруският вектор, репресиите срещу духовници - са заплаха и за Българската православна църква? Може ли и тя да бъде качена на въпросния „руски кораб“?

Доц. Йовчев: Не, не бих казал. Не живеем в 90-те години. Ако бяхме в онези тъмни и мрачни години, извън всичко това, което се случи след тях, когато усещахме много силно въздействие от страна на бившите ни партньори, може би щяхме да бъдем в същото положение.

Убеден съм, че ако Сърбия промени политическата си посока и се привърже към Европейския съюз, лека-полека тази сянка и това влияние ще отминат, така както това се случи и с нашата Българска православна църква през последните 30 години. И ние бяхме много силно привлечени към църковното тяло на Руската православна църква, но лека-полека тази еманципация се извърши.

Това е въпрос на генерации, на поколения. Минават две, три, четири поколения и нещата се променят. Още повече, ако и сръбската държава поеме друга посока и има коренно различна политика, самата държава не би толерирала нещо такова. Според мен днес няма такава заплаха. Особено се вижда и при новите поколения владици, които много ясно осъзнават какво е това църковност и къде трябва да бъде позиционирана Българската православна църква, и не биха тръгнали в такава посока.

БГНЕС: Каква трябва да бъде позицията на българското богословие и на църковната ни дипломация спрямо действията и решенията на Сръбската православна църква в региона, които в крайна сметка косвено засягат и нашата страна?

Доц. Йовчев: Честно казано, дори чисто исторически, църковноисторически и погледнато през гражданската история, ние винаги сме имали недобри взаимоотношения. Някак си винаги се е носела сянката на големия брат върху по-малкия брат, каквито в историята спрямо нас са били сърбите.

Трябва ясно и критично да се заявява какво представлява в дълбочина църковното присъствие и това, което се изразява през самостоятелността на църквата. За какво тази църква се определя като църква. Тя не може да бъде политически инструмент и не може да бъде сянка на някаква политизация, която на Балканите, малко или много, отеква и у съседите.

Не мисля, че има някаква заплаха, но винаги е имало едно недобро отношение към България като цяло през историята. Не говоря църква с църква, а по-скоро държава с държава, тоест Сърбия към България. Виждаме, че и всичко това, което се случва в Македония, е продиктувано именно от тази взаимственост, която имат Сърбия и Македония, от всичко, което се случи там през последните 70-80 години.

Затова е и цялото напрежение по посока на Македония и България, защото влиянието на Сърбия, а и на тази болшевишка, съветска политика, твърде много е оказвало въздействие върху този регион. Това вече трябва да се изчисти. Хората трябва да придобият онази широта, която дава политическата свобода и предполага и църковната свобода като цяло. | БГНЕС