20 април трябва да бъде официален празник – това е денят, в който започва пътят към свободата на българите. Въпреки че няма мащабно национално отбелязване, по места хората продължават да отбелязват въстанието и се опитват да предадат неговото послание на следващите поколения.
Това заяви д-р Димитър Василев в интервю за БГНЕС. Историкът е куратор на изложбата „150 години Априлско въстание. Истории и разкази за героичното време“ в Националния исторически музей.
Василев представи най-интересните експонати от изложбата и разказа техните истории.
Агенция БГНЕС публикува пълния текст на интервюто с него.

БГНЕС: Д-р Василев, кои са тези неразказани или малко познати истории от Априлското въстание, които виждаме представени тук посредством експонатите в изложбата?
Д-р Василев: Априлското въстание е една огромна епопея и една огромна история. Разбира се, тя е съставена от изключително много малки истории – с много личен драматизъм на обикновени хора. Дори на хора, които попадат случайно във вихъра на събитията през 1876 година.
Такива има и в нашата експозиция, като например сукман – женска дреха, която е принадлежала на жена, оцеляла по чудо в Баташкото клане.
Такъв е и специално изработеният музеен макет на прочутото знаме на Ботевата чета, което всъщност е ушито през 1875 г. Разказваме защо знамето е ушито през 1875 г. Такъв експонат е и една мастилница на лейди Емили Странгфорд, подарена на български фелдшер. Това е една материална връзка с тази прочута извън България жена, която има огромен принос както за отразяването на въстанието, така и за възстановяването на много населени места и подпомагането на жертвите. Истории, свързани с това как е спасено знамето на врачанския комитет – по случайност. Защото то е трябвало да бъде изгорено, след като се разкриват събитията, но двете сестри Мица и Кралица, които го ушиват, вместо него изгарят други тъкани и по този начин знамето се спасява. След това то бива развято в Освободителната война.
Имаме и още истории, които всъщност представляват един многопластов разказ – погледнат през различните нива на историята, през големия национален разказ, но показващ малките събития и личния драматизъм на хората.

БГНЕС: 150 години по-късно се повдига един много важен въпрос. Няколко пъти съм заставал пред гроба на Тодор Каблешков и се чудя – как тези хора – той е само един от примерите – добре образовани, син на най-богатия човек в града, с перспективи – защо именно те се решават да жертват живота си? В името на какви идеали?
Д-р Василев: Да, наистина голяма част от хората първо са млади. Това са хора между 20 и 30 години. Един Бенковски, например, вече се възприема като леко възрастен, а е на Христова възраст.
Повечето от тези хора са успели, имат какво да губят. Въстава първа Копривщица – едно от най-богатите селища в региона по онова време. Това са образовани хора, хора, които са видели света, видели са свободата, запознали са се с историята на съседните балкански страни.
Това са хора, които вече нямат нужда просто от това да бъдат добре осигурени и да живеят спокойно. Това са хора с възвишени идеали и, най-важното – превърнали своите идеали в действия. Хора за пример, саможертвени, които вярват в това, което правят и тръгват с идеята да го осъществят, макар и да знаят, че част от тях – особено апостолите – са имали съзнанието, че въстанието трябва да завърши епично, за да могат българите ясно да се заявят на европейската карта. Защото към този момент основната представа за християните в Османската империя в Европа е през гърците и сърбите и именно българите се включват в тази голяма борба и в този Източен въпрос, който определя след това и съдбата на цялото балканско население. Тодор Каблешков е един пример, но имаме и други интересни личности – например Тодор Лефтеров, който е син на богат търговец, живее в Манчестър и се връща, за да стане част от четата на Бачо Киро. Има много други подобни примери – успели хора, които са се извисили духовно и вече не търсят само материална сигурност. Те имат нужда от свобода – първо на духа, а след това и на народа. Затова и ефектът от въстанието е толкова впечатляващ, защото шепа хора поемат на гърба си съдбата на много други и успяват да трасират пътя към свободата.

БГНЕС: Тази стратегия на апостолите от 1876 година всъщност е отклонение от тактиката на Васил Левски, който е разчитал на по-дълъг период на подготовка, преди избухването на въстание. Тази жертвоготовност не е ли известна смяна на тактиката?
Д-р Василев: Да, има промяна в тактиката. Тя започва още през 1875 година, когато начело на Българския революционен централен комитет застава Христо Ботев. След въстанието в Босна и Херцеговина той (Ботев – бел. ред.) и неговите съратници виждат, че моментът е подходящ и че българите трябва да се включат в тази борба и да заявят себе си. Затова се предприема по-ускорен ход. Правят се опити още през 1875 година със Старозагорското въстание и други акции. След това в Гюргево се събират апостолите и започва подготовката за въстанието през 1876 година. Очаква се и сръбско-черногорско-турска война, която избухва малко по-късно. Българите трябва да се включат именно в този контекст, когато Европа вече наблюдава внимателно случващото се. Планът на Левски е изключително добре обмислен, но историческият момент налага по-бързи действия.

БГНЕС: Тази година се навършват 150 години от въстанието. Не смятате ли, че реакцията на държавата беше малко закъсняла и недостатъчна за отбелязването на едно толкова важно събитие за България? Не трябваше ли подготовката да започне по-рано и да се отделят повече средства?
Д-р Василев: Разбира се, подготовката за такова събитие трябва да започне поне година по-рано. Това показва опитът от други големи годишнини.
Фактът, че това не се случи, ще тежи на плещите на тези, които управляваха до един момент. Но положителното е, че в много малки населени места – кметове и общини – се самоорганизираха и успяха достойно да почетат паметта на участниците във въстанието.
Да, огромно национално честване няма, няма да остане нещо значимо като филм или паметник, но хората отбелязват въстанието и се опитват да предадат неговото послание на следващите поколения.

БГНЕС: Смятате ли, че 20 април трябва да получи статут на официален или дори национален празник?
Д-р Василев: Статут на официален празник – със сигурност. Въпросът за национален празник е по-сложен и изисква широк обществен и политически дебат.
Но 20 април трябва да бъде официален празник – това е денят, в който започва пътят към свободата на българите. Според мен това е важна историческа дата, която заслужава по-високо признание. БГНЕС