Преди повече от 100 години Богоявление в Охрид не е било просто църковен празник, а дълбоко национално и духовно преживяване за македонските българи. Така го описва Антон Страшимиров в „Книга за българите“, издадена в София през 1918 г. – като тържество, в което вярата, паметта и националното самосъзнание се сливат в едно.

В зимното утро камбаните на „Св. Климент“ – възправен високо над могъщите стени на Самуиловата крепост – разнасят звуците си над езерото. Те „се разливат със странен трепет“ и изпълват далеч утрото, после бият в сърцата – и бликат сълзите на хилядите българи, събрани тук от всички краища на „обединеното племе“. Според Страшимиров дори военачалниците са завладени от блян – планините се сближават, небето се навежда и всичко се слива в близки и далечни хорови песнопения.

По водите на Охридското езеро към брега идват грамадни чунове (народ - бел.ред). Върху носа на всеки изпълнен с народ чун (лодка-бел.ред.) стои свещеник в празнични одежди – в едната ръка трикольор, в другата блестящ метален кръст. „Той задава тон на хоровете и се преливат черковнопения, в които се призовава небесното благоволение над царя ни, над народа и над целокупната българска земя.“

Сред тържеството Страшимиров вижда и един замислен български войник – резервист от дебрите на Шипка, с пушка на рамо и кестени в джобовете на обгорелия шинел. Старопланинецът никога не е виждал такова тържество. Първо „се прави нехаен“, но накрая „ледената кора“ в душата му се разбива и стопява. С широка юнашка усмивка той възкликва: „Татко, мамо, и светът, то тука било наше бе, тука били българите!“

„Така един народ, изгубен във вихъра на вековете, намира себе си.“ | БГНЕС