От древността до наши дни философите се занимават с морални категории като добро. Едва ли обаче може да бъде изведена универсална дефиниция за това какво е добро и какво е зло. Човешките разбирания за тези две понятия по-скоро се определят от средата, в която индивидът се социализира, а нейните ценности задават параметрите на човешкото поведение. Именно затова различните хора често се разминават в оценките си за едно и също явление. Точно такъв е случаят с последния водач на историческата ВМРО – Иван Михайлов. За едни той завинаги ще бъде герой и пример за подражание, докато за други ще остане грешник. Въпреки че различните ценности и идеологически схващания водят до различни оценки, обективният анализ води до един неизбежен извод – човекът роден на 26 август 1896 г, в щипската махала Ново село е личност от световен мащаб, която дълги години е била ключов фактор при формирането на балканската политика. 

Историята често е несправедлива. Нейни любимци са големите политически лидери, завоеватели и учени стигнали до съдбоносни открития. Тя обаче често мълчи за всички онези хора, на чиито рамене са стъпвали великаните, за да достигнат пиедестала, от който ги гледаме днес. Иван Михайлов е останал в нашата история с непоклатимостта и твърдостта на революционния лидер, но и с онази тайнственост на конспиратора, който прекарва десетилетия в изгнание, подвизава се под различни имена и никой не знае какъв ще е следващият му ход. Има още един съществен елемент от легендата за Иван Михайлов, без който тя нямаше да бъде същата – приятелството! Наред с „последния комита“, имената на много от другарите му са се покрили със слава. Най-известните примери са Кирил Дрангов, Владимир Куртев, Мара Бунева и Владо Черноземски. Има обаче личности, който са помагали на Михайлов в най-мрачните му часове, но историята не е била справедлива към тях. 

Неизбежна част от пътя на героя е изпитанието, а най-голямото такова за Иван Михайлов идва през 1934 г. На 19 май същата година, посредством преврат, властта в България е взета от про-югославски елементи. Стараейки се да угодят на Белград новите управници обявяват ВМРО за незаконна, а нейният водач е задочно осъден на смърт. В редиците на организацията има над 20 000 добре въоръжени опитни бойци, който могат да окажат съпротива срещу всеки опит за репресия. Иван Михайлов обаче осъзнава риска от кръвопролитна гражданска война и, воден от чувството за национална отговорност, нарежда на войводите и четниците си да се разоръжат мирно. Той самият се намира в смъртна опасност и трябва да напусне страната. 

На 10 срещу 11 септември Михайлов, заедно със съпругата си Мелпомена (Менча) Кърничева, преминава нелегално в Турция. Един от хората, които подпомагат това бягство е Димитър Ачков. Кой обаче е този човек, чието име е непознато дори и за най-запознатите с историята на освободителното движение на македонските българи? 

Ачков е роден през септември 1874 г. в Прилеп и е племенник на първия старозагорски митрополит Методий Кусев. Учи в Киевската духовна семинария, а след това в Юридическия факултет на Софийския университет. През 1899 г. е един от учредителите на Македонското дружество в Стара Загора, за чието създаване съдейства и вуйчо му. Включва се в редиците на ВМРО и участва в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание. Ачков е депутат в XIII ОНС (1903-1907). Участва в Балканската и Първата световна война, като е награден с медал за храброст. Съдбовно се оказва, че през 1913 г. Ачков се сприятелява с турското военно аташе в София Мустафа Кемал Ататюрк. Прилепчанинът посредничи на бъдещия турски президент да се срещне с тогавашния български военен министър Стилиян Ковачев. Именно приятелството между Ачков и Ататюрк спасява живота на Иван Михайлов през 1934 г. Благодарение на застъпничеството на Ачков, лидерът на ВМРО получава политическо убежище в Турция и се спасява от екстрадиране в България, където го чака сигурна смърт. 

От този момент нататък Иван Михайлов живее в изгнание до края на своя живот, който завършва на 5 септември 1990 г. в Рим. След престоя си при Ататюрк, последният комита пребивава в Полша, Хърватия (в годините на Втората световна война) и Италия. В този период прекарва едва няколко дни в България и Македония (която в периода 1941-1944 г. е администрирана от Българското царство), като това се случва едва през септември 1944 г. Краткото пътуване на Радко (един от най-известните псевдоними на Иван Михайлов) се случва във връзка с предложението на германското разузнаване Македония да получи независимост и самият лидер на ВМРО да застане начело на новата държава. Михайлов пътува за Скопие, за да обсъди въпроса с най-близките си съратници. След като българските войски освобождават голяма част от Вардарска Македония през 1941 г. в Скопие се е установил и Димитър Ачков. Именно в неговия дом е организирана срещата между Иван Михайлов и кмета на града Спиро Китанчев. Михайлов се среща и с други дейци на ВМРО и всички са единодушни, че предложението на Германия е дошло твърде късно, тъй като Вермахта търпи поражения на целия Източен фронт, а Червената армия вече е на Дунава и предстои да окупира България. За поред път ръководството на ВМРО показва национално отговорно поведение и отказва да се включи в авантюра, която допълнително би утежнила положението на македонските българи. 

Загубата на България във Втората световна война се оказва пагубна за македонските българи. Вардарска Македония влиза в състава на Федеративна република Югославия, а диктаторът Йосип Броз Тито започва насилствена македонизация на българското население. На същото са подложени и българите в Пиринска Македония, като само разривът между Тито и Сталин ги спасява от нерадостната съдба на братята им край Вардара. Иван Михайлов обаче оцелява и макар живеещ в изгнание посвещава остатъка от живота си на публицистиката, чрез която разказва истината за националния характер на населението в Македония и борбата на ВМРО. Последният комита дори доживява падането на комунизма в Източна Европа и успява да разкаже истината пред българска телевизия, броени месеци преди смъртта си. Днес всеки може да чуе в You Tube как легендарният водач на македонските българи казва, че за него „няма разлика между България и Македония“ и че „цялото е България“. Това обаче нямаше да бъде възможно, ако през далечната 1934 г. намесата на Димитър Ачков не беше спасила живота на революционера. Малцина знаят кога и къде този бележит българин завършва земния си път (26 април 1956 г.), но без този забравен герой легендата за великия Радко нямаше да бъде завършена. | БГНЕС 

-----------

Велислав Илиев, отдел „Международни новини“ в Агенция БГНЕС