Академичното издателство „Проф. Марин Дринов“ публикува за първи път адекватно на съвременните научни стандарти иконографски наръчник, който се съхранява в ЦДИА към Държавна агенция „Архиви“.

Става дума за ерминията на Йоанис Константину от 1831 г., която е най-ранният запазен превод на съчинение за живописта от гръцки на български език. Публикуваната ерминия (иконографски наръчник) съдържа пасажи от Леонардовия трактат „За живописта” в гръцки превод на Панайотис Доксарас, както познатите от по-късните ръкописи компилации на ерминиите на Дионисий и поп Даниил. По-късно този ръкопис е станал притежание на най-патриотично настроения български възрожденски художник – Никола Образописов, който ще утвърди иконографията на българските светци на страниците на същото книжно тяло. С препис на гръцка ерминия със съдържание, компилирано от П. Доксарас, Йоанис Константину трябва да се е сдобил към края на ХVІІІ в. някъде около Превеза, която е в непосредствена близост до Йонийските острови, т.е. до мястото, където Доксарас я превежда и използва. От това вероятно става ясно, че всички притежатели на ерминии са предимно компилатори на по-стари рецепти и описания, както че личният принос е ограничен в подобен тип текстове. Без съмнение обаче те се използвали сериозно в творческия процес, първо заради множеството им преписи, второ заради преводите им, както поради наличието на ктиторски бележки в някои ръкописи, които имат преки аналози в паметниците.

Досега в науката са известни около 90 ръкописа с православни съчинения за живописта предимно от XVIII и XIX в. За три от тези ръкописи имаме само писмени сведения, но не е ясно къде се намират в момента. Останалите се съхраняват предимно в съвременните България (33%), в Румъния (22%), в Гърция (17%), Русия (10%), Р Северна Македония (10%), Йерусалим (2%) и др. Както се вижда, разпространението им е предимно в периферията на бившата Византийска империя и предимно в страни, където средата е поне двуезична. Повечето от тях са писани през XIX в., когато светското изкуство масово навлиза в света на християните, както и се появяват в територии, които все още са в границите на Османската империя. Освен това съдържанието на тези съчинения следва предимно Ерминията на Дионисий от Фурна, който заради авторитета на Атон и заради традицията на Палеологовото изкуство, смятано за „истинско“, се превръща в скромния и безкрайно закъснял Ченино Ченини на православната църковна живопис.

Най-важно е, че ръкописът от ЦДИА, състоящ се от текст на 127 листа хартия, е най-ранният запазен превод на съчинение за живописта от гръцки на български език, където се компилират текстове от Дионисий от Фурна, Христофор Жефарович, Панайотис Доксарас и др. Йоанис Константину не превежда голяма част от термините, свързани с технологията на живописта в ерминията си, а и оставя на гръцки текстовете от свитъците на светците, което вероятно показва, че не владее църковнославянски. Празните места, които оставя, между някои думи, вероятно е признак, че е очаквал да ги уточни и добави впоследствие. Освен това езикът му е изпълнен с диалектизми, характерни за говора в Самоков от началото на ХΙХ в., както най-общо за югозападните български диалекти. При всяко положение употребяваният от Константину език е новобългарски, в който почти отсъства например ятовата гласна. Прибавяйки и множеството гръцки думи, изрази и цели текстове – най-вече цитати от свитъци на светци, пророци и мъченици, става дума за двуезичен ръкопис, който представлява сериозно предизвикателство за предлагащия превод и коментар на съвременния читател.

Във всяка част на изданието авторът очертава основния контекст на проблема за съществуването на подобен тип ръкописи – исторически сведения за наръчниците по живопис и появата на ерминиите, ситуирайки ги същевременно в цялостната културна история на Европа.

При представянето на ръкописа проф. д. н. Емануел Мутафов се придържа към най-съвременната методология на палеографско и кодикологическо описание на ръкописен текст. Стъпвайки върху постигнатото в тази област, авторът прави достъпен един много труден за превод и за ползване труд. Мутафов е трябвало не само да преведе сложни термини, свързани с техниката на рисуването, но и да идентифицира различни материали, ползвани за пигментите, грундовете, лаковете и пр., така че преводът му се превръща всъщност в енциклопедия на зографското изкуство, доколкото в бележките под линия авторът се опитва да обясни съвременното значение на всеки термин, бил той на гръцки, италиански, турски или немски език. Особено ценно в изданието е търсенето на източници и паралели в по-ранната писмена традиция, както и тяхното представяне в текста. Така на практика читателят се запознава и с недостъпните на български език иконографски наръчници на Дионисий от Фурна, на поп Даниил, Втория йерусалимски ръкопис, два преписа на съчинението за живописта на Христофор Жефарович и др.

Според проф. д.ф.н. Вася Велинова „Постигнатото е забележителен успех за автора, тъй като той прави достъпно едно специфично знание за нашето възрожденско изобразително изкуство; допринася за изясняването на спорни въпроси и най-важното – позволява тази ерминия да се използва от широк кръг специалисти, които иначе не биха могли да вникнат в сложните обрати на езика, в някои неправилно употребени думи или в смисъла на непознати думи, употребени тук с особено значение“.

Изданието е уникално, тъй като за първи път на лява страница се предлага факсимиле на разтвора на ръкописа, а на дясна следва преводът на автора на съвременен език, придружен с множество коментари, препратки към литература, бележки под линия, които всъщност са сериозното изследване. За много от словесните описания са търсени паралели в практиката на балканските художници, в паметници от Кипър, Йерусалим и др. Текстът е богато илюстриран с фотографии на артефакти от всички видове на църковното визуално изкуство, за да се докаже тезата на проф. Мутафов, че подобен тип ръкописи са залегнали в основата на зографската практика, а не са били просто текст, използван в обучението на младите художници.

Книгата може да се поръча и онлайн тук. І БГНЕС