Убедителното поражение на унгарския премиер Виктор Орбан и неговата партия Фидес на неотдавнашните парламентарни избори беше посрещнато с ентусиазъм в опозиционна Сърбия.

Почти сякаш в Сърбия от власт бе свален авторитарният съратник на Орбан – Александър Вучич.

Гражданите на Унгария показаха на гражданите на Сърбия, че е възможно да бъде свален от власт надменен автократ, въпреки че изглеждаше – подобно на свалянето на Вучич от власт в Сърбия – като трудно осъществима мисия, тъй като автократът е овладял и залостил всички институции в държавата под свой контрол. В опозиционна Сърбия – и сред част от по-сериозните анализатори в Европа – падането на Орбан от власт бе прието като знак, че и за Вучич наближава неизбежен политически разгром и загуба на властта. Авторитарните режими на Орбан и Вучич са считани за симетрични като две капки вода и се вярва, че крахът на едната радикално ще допринесе за бързия крах на другата. Дали обаче е точно така?

Всички авторитарни режими, включително и тези в Унгария и Сърбия, си приличат. Разликата е в нюансите, в зависимост от местните социални и културни обстоятелства, но и от степента на безскрупулност на управляващите автократи. Въпреки безспорната си автократична иновативност, Орбан все пак не достигна радикалната безскрупулност на Вучич. Той не създаде, например, от хулигани, криминални престъпници и осъдени убийци масова паравоенна банда като преторианска гвардия, настанявайки я (и плащайки ѝ) месеци наред в „Чациленд“ – палатковия лагер пред Президентството на Сърбия. Унгарската полиция и жандармерия – доколкото знаем – не са пребивали зверски разбунтували се студенти и граждани само защото искат спазване на закона, конституцията и предотвратяване на огромната корупция и престъпност. Изборите в Унгария все пак не преминаваха като тези в Сърбия – от местните общности, през студентските парламенти, до върха на властта – под знака на правителствени измами (изнудване на граждани, купуване на гласове, присъствие на престъпни отряди, нескрита пристрастност на изборните комисии и съдебните органи, които действат според очакванията на режима). Трудно може да се каже, че Орбан е извършил такава селекция на безскрупулни кадри на ръководни позиции в полицията и жандармерията, които под командването на безскрупулни лица безогледно бият разбунтували се студенти и граждани, арестуват ги и ги предават на прокурорски и съдебни инстанции, подчинени на режима. Трудно е да се повярва и че в Унгария на Орбан е имало политически затворници, каквито има в Сърбия на Вучич. Всяка неприятна за Вучич реакция на гражданите спрямо неговата самонадеяност, дързост и постоянно превишаване на конституционните правомощия – както и спрямо бруталността на полицейските сили – напаснатите към режима прокурорски и съдебни органи с лекота обявяват за застрашаване на конституционния ред на държавата. И арестуваните отиват директно в арести, пълни с дървеници и нехигиенични условия.

Нека припомним, че всички диктатури се основават на извънинституционална узурпация на обществената мощ. Всички те имат конституции, закони и легитимни институции, но ги свеждат до фарс, до подигравка. Всички обсесивно се стремят – и в голяма степен успяват – да подчинят медиите и да контролират общественото мнение, знаейки, че свободното обществено информиране е предпоставка за създаването на критична общественост. А там, където съществува силна критична общественост (добре информирано гражданство), не е възможна автократична узурпация на обществената власт. Поради това тираните задушават критичните гласове на обществото – истината – с всички средства, квалифицирайки ги като атака срещу народа и държавата. А народът и държавата са, нали разбирате, те самите – автократите, диктаторите, деспотите. Чрез контролираните медии – тъй като свободни, професионални медии поради репресиите на режима почти липсват – чрез популистки методи и лъжи те непрекъснато тровят и деперсонализират хората с намерението да ги сплашат, хомогенизират и превърнат в зомбирани маси. Това е предпоставка за установяването и оцеляването на тираниите.

Освен постоянното денонощно промиване на мозъци, автократите и тираните си осигуряват подкрепата на зомбираните маси чрез корупция и привилегии (не потвърждават ли това например инсталираните от режима кадри в университетите – в Нови Сад е вероятно най-драстичният пример, в здравеопазването, образованието, обществените служби, държавните предприятия и т.н.). Има много манипулативни механизми, които днес – в дигиталната ера (какво ли ще бъде тепърва, когато изкуственият интелект се превърна в огромна манипулативна мощ) – могат невероятно лесно да превърнат дори традиционно и изглеждащо дълбоко етаблирани демократични общества, като например САЩ (и не само тях), в автокрации и дори деспотии. Това са проблеми, които все повече ще притискат света.

Въпреки близнашките прилики, автокрацията на Орбан и тази на Вучич все пак не са еднакви. Защото Унгария и Сърбия не са еднакви. Има много разлики – социологически, културни, исторически, геополитически – между тях.

Унгарското общество все още не е преодоляло напълно Трианонската травма, въпреки че от драстичния за унгарците Трианонски мирен договор в края на Първата световна война са минали повече от сто години. Този договор осакати унгарската територия, върху която те са властвали (в рамките на Австро-Унгарската монархия) до Първата световна война. Извън „трианонска (днешна) Унгария“ останаха милиони унгарци в съседните държави (Сърбия, Румъния, Словакия, Украйна...). С тази травма може да се манипулира, от което Орбан не се лишаваше. В това отношение между днешна Сърбия и Унгария има прилики. Сърбия – след безумните войни през деветдесетте години, на които тя беше ключов виновник и за които ще плати най-високата цена – остана извън глупаво планираната „Велика Сърбия“ (която би обединила със Сърбия „сръбските исторически и етнически земи“ в Хърватия, Босна и Херцеговина и части от Македония „ако жителите на тези македонски части, наричани „Стара Сърбия“, се изкажат за това“). Пораженията в четири войни (Словения, Хърватия, БиХ и Косово – образуванието Република Сръбска в БиХ е само манипулативна илюзия за сръбска победа, всъщност по същество е огромно поражение за местните сърби, самозатворили се в дългосрочно неустойчиво гето. Времето бързо ще го покаже, просто малко сърби се осмеляват да го кажат открито), оставиха повече от един милион сърби извън безумно планираната голяма сръбска държава („всички сърби в една държава“). Военните поражения и толкова голямата сръбска „диаспора“ в съседните държави тежат на сръбските националистически елити така, както Трианонската травма тежи на унгарците. Тук поради това все още се сънува болно за държавно обединено сърбство, за „Сръбски свят“, и върху това се паразитира обилно.

Къде са разликите между сръбското и унгарското положение в съвременните условия? Унгария в социален и културен смисъл е не само географски европейска (по-точно средноевропейска) страна. В сравнение с балканска Сърбия, тя е наследила много повече европейски социален и културен опит (в края на краищата тя има петнадесет носители на Нобелова награда, сред които някои са я заслужили с живот и работа в чужбина, докато Сърбия счита, че има един нобелов лауреат – Андрич, който по националност е хърватин от Босна, а фокусът на литературното му творчество е свързан основно с Босна). Разликата между Унгария и Сърбия е видима и с просто око по градоустройственото наследство. Унгария е член на ЕС, от който Сърбия – ако на власт остане не само сегашната радикалщина, но и ако след нея дойдат подобни клеро-националистически консерватори, каквито не липсват сред претендентите да сменят Вучич и СНС – е отдалечена на светлинни години. Поради по-богатия (европейски) социален и културен опит, Унгария ще преодолее по-лесно и по-бързо последиците от автокрацията на Орбан, отколкото Сърбия.

Сърбия много по-трудно и по-бавно ще санира последиците не само от радикалната автокрация на Вучич – не само защото има по-оскъден демократичен и социално-културен опит от Унгария – но и защото няма да може да излезе от агонията, докато не се изправи трезво и решително пред цивилизационното падение от периода на разрушаването на бившата голяма държава. Обективно тя не може да стане демократична държава – нито сръбското общество може истински да оздравее – докато радикално не се освободи и не осъди злото, което я затрови и погуби в края на миналия век и което, освен собственото ѝ погубване, нанесе злини и нещастия на съседите – републиките, с които е живяла в една държава. Няма и не може да има демократична европейска Сърбия, докато честно не реши страшните военни престъпления, които висят на врата ѝ като воденичен камък. Няма и не може да има демократична Сърбия, докато не се изправи пред реалността, че Косово днес реално е независима държава – за което ключово допринесе сръбската катастрофална политика – независимо дали това се харесва на сръбските националисти или не. Какъв политически, културен и църковен потенциал – включително и студентският бунт – в днешна Сърбия е готов окончателно да свали воденичния камък от врата на Сърбия и да ѝ позволи да задиша с пълни гърди? Кой е готов да се откаже от пагубните клеро-националистически химери, които доведоха Сърбия и сръбския народ като цяло до агония? С пагубния багаж, който виси на врата ѝ, няма по-щастливо бъдеще за Сърбия нито под Вучич, нито под който и да е претендент, решил да го смени начело на страната. I БГНЕС

---

Анализ на гражданския портал от Войводина "Автономия"