Великите битки, спечелени или загубени, променят целия ход на събитията.

„Битките са основните крайъгълни камъни в светската история“, отбелязва Уинстън Чърчил в своята авторитетна биография на херцога на Марлборо от 1936 г. „Съвременното мнение се възмущава от тази незабележителна истина... Но великите битки, спечелени или загубени, променят целия ход на събитията, създават нови стандарти на ценности, нови настроения, нова атмосфера в армиите и нациите, към които всички трябва да се съобразяват.“ Така беше тогава и така е и днес.

Войната на Иран с Израел се корени в дълбоката враждебност на Ислямската република към еврейската държава. Тя се състои от множество кампании, включително терористични атаки срещу еврейски общности в чужбина (например в Аржентина през 1994 г.) и ракетни удари срещу Израел (включително от Ливан и самия Иран миналата година). Но три големи събития – разгрома на „Хизбула“, сирийската революция, която свали режима, подкрепян от Иран, и сега кулминационната битка, водена с удари от далечно разстояние и от ударни екипи на Мосад в Техеран – променят Близкия изток. Ние преживяваме момент, подобен на този, описан от Чърчил.

Настоящата кампания на Израел се основава на две реалности, които често се пропускат от така наречените реалисти: първо, че иранското правителство е решено да придобие ядрени оръжия и не може да бъде възпряно, подкупено или убедено да постъпи по друг начин, и второ, че Израел разумно вярва, че е изправен пред екзистенциална заплаха.

Когато бях съветник в Държавния департамент по време на втория мандат на Буш, на бюрото ми имаше, наред с други сувенири, иранска банкнота, която бях взел от Дубай. Когато я държах срещу светлината, виждах знака на атом, наложен върху карта на Иран, с ядрото му приблизително над Натанз, мястото на основната иранска центрофужна зала. Банкнотата беше символ на решимостта, която последователните американски правителства предпочетоха да игнорират, предпочитайки да преговарят с режим, чиято недобросъвестност и злонамереност бяха очевидни за онези, които искаха да ги видят. Иранският режим с удоволствие забавяше и отлагаше, но неговата цел беше ясно видима в разширяващите се явни и тайни програми за обогатяване на уран, проектиране на бойни глави и разработване на системи за доставка.

Също толкова видимо беше желанието на Техеран да унищожи Израел. Трябва да си особено глупав или недобросъвестен, за да пренебрегнеш речите, пропагандата и виковете „смърт на Израел“. Израелският урок, научен от миналия век – и всъщност еврейският урок, научен в много по-дълъг период от време – е, че ако някой каже, че иска да те унищожи, той го мисли сериозно. И така Израел е действал по начин, който е имал три драматични последствия.

Първата е появата на отличителен начин на водене на война, който вече е очевиден в някои от операциите на Украйна в Русия и съчетава специални операции с прецизни удари от голямо разстояние. Специалните операции не са нищо ново – британските тайни служби по онова време са играли роля в почти успешен атентат срещу Наполеон. Но новостта е в комбинирането на мащабното и систематично използване на убийства и саботажи с почти едновременни прецизни удари. Подобни техники помогнаха за обезглавяването на ръководството на „Хизбула“ и унищожаването на средните й редици, като същевременно разбиха арсеналите й, но кампанията на Израел срещу Иран е в съвсем различен мащаб.

Този начин на водене на война няма да проработи навсякъде, но в този случай израелските специални операции помогнаха да се неутрализират отбранителните сили на Иран и да се убият много от неговите висши лидери и ядрени учени. Поуката за Съединените щати е, че в даден момент другите могат да ни направят това по-лесно, отколкото ние бихме могли да използваме тези методи срещу страна като Китай. Във всеки случай това е част от новото лице на войната.

Второто е начинът, по който войните, започнали с атаката на Хамас срещу Израел на 7 октомври 2023 г., преобразиха Близкия изток. Позицията на Иран беше драстично отслабена чрез загубата на неговите прокси сили в Ливан и Сирия, а сега настоящата серия от атаки има потенциала да застраши самия ирански режим.

Иранският режим е донесъл само страдания и репресии на своя народ. В замяна на това някога му е бил предложен религиозен и революционен ентусиазъм, който до голяма степен е заменен от цинизъм и омраза към лидерите. Той е имал, а сега е загубил, имперско влияние в целия Близкия изток и отвъд него. Последното, което предложи, беше престижът от стремежа си към ядрени оръжия – оръжия, които западняците може да гледат с ужас, но които други в света (например Индия и Пакистан) ценят съвсем по друг начин. След като загуби всички тези постижения поради собствената си бруталност и некомпетентност, както и поради израелските удари и изтребители-бомбардировачи, на режима му останаха само механизмите за репресия. В крайна сметка те няма да са достатъчни, за да го поддържат.

Израел (а всъщност и Съединените щати) не се стреми открито да свали режима; нито има намерение да нападне страната по начина, по който напада Ирак през 2003 г. Но може да настъпи някаква форма на промяна на режима – вероятно чрез обществен бунт или, което е също толкова вероятно, чрез възхода на някой силен човек, вероятно от военните или службите за сигурност, който ще поведе Иран в друга посока. Може би такъв силен човек ще поведе Иран към някакво мрачно ново място. Но той би могъл също да постъпи по примера на Мохамед бин Салман, саудитския престолонаследник, като осъди и се отърве от част от сегашния елит с обвинения в предателство, некомпетентност и корупция, за да консолидира властта си, и след това да действа като диктатор модернизатор. Това би било първата стъпка по един много по-добър път за Иран и останалата част от света.

Западният свят има основание, както наскоро заяви германският канцлер Фридрих Мерц, да бъде благодарен на Израел за това, че е свършил „мръсната работа“ по унищожаването на ядрената програма на Иран, защото Иран с ядрено оръжие би бил заплаха не само за Израел, но и за целия Близък изток и Запада. Това ни води до третата голяма промяна в настроенията и атмосферата – характерната преувеличена, войнствена реторика на Доналд Тръмп.

Първоначално американското правителство побърза да се дистанцира от израелските атаки с бърза и сега доста неудобна декларация на държавния секретар Марко Рубио. Но с течение на времето президентът, общувайки чрез експлозивни изявления в Truth Social, започна да използва първо лице множествено число, когато говореше за израелските атаки, да се хвали с американското военно оборудване, използвано в атаката, да заплашва с по-лошо, да размишлява за убиването на върховния лидер на Иран и ясно да обмисля да довърши работата по унищожаването на иранския ядрен комплекс, като изпрати бомбардировачи B-2 да доставят 15-тонни проникващи бомби GBU-57 в дълбоко подземния обект във Фордо.

Това предизвика сътресения сред някои от основните му поддръжници, като Тъкър Карлсън (отхвърлен от президента като „луд“) и представителката Марджори Тейлър Грийн, и наложи изпращането на вицепрезидента Джей Ди Ванс, за да успокои протестите на изолационисткото, а в някои случаи и граничещо с антисемитизъм крило на движението MAGA.

Промяната в позицията на Тръмп е по-малко изненадваща, ако се имат предвид политическите му дарби, сред които е и дивият му инстинкт за слабост. Той е политик, който е готов да рита опонентите си, когато са паднали, и се наслаждава на това. Той усеща, много по-добре от повечето си съветници и експерти, колко слаб е Иран. Без съмнение той се наслаждава и на възможността да накаже режима, който е замислил да го убие през 2024 г.

И той има амбиции да бъде не военен диктатор, макар че се наслаждава на военните заплахи и демонстрации, а нещо като миротворец. Той разбира, че един различен Иран – ако не демократичен, то поне укротен диктаторски режим – би бил отворен за сделки, и той с удоволствие би ги сключил. През последните години той се ангажира повече с Персийския залив, отколкото с която и да е друга част на света, и вижда възможности там. Той вярва, че цената ще бъде ниска и въпреки че израелците са свършили тежкия труд, той ще получи признание от тях и от другите за довършителните работи.

Тръмп безспорно вече е одобрил различни форми на подкрепа за кампанията на Израел. Той може да разпореди или да не разпореди хвърлянето на GBU-57 над Фордо. Но във всеки случай той е подкрепил действия, които правят много повече от тези на който и да е от предшествениците му, за да елиминират заплаха, която вече е убила американски войници и цивилни, както и много други, и която би била безкрайно по-лоша, ако не бъде овладяна. Колкото и да е болезнено за критиците му да го признаят, в този случай той действа, ако не по конвенционален начин, то като държавник с отличителен Тръмпов стил. І БГНЕС

------

Елиът А. Коен, „Атлантик“. Той е автор на „Върховното командване“, „Покорени в свобода“ и други произведения, посветени на военната история и политиката за национална сигурност. Той създава програмата за стратегически изследвания в „Джонс Хопкинс“ SAIS и е деветият декан на училището. Бил е съветник в Държавния департамент и е заемал други длъжности в Министерството на отбраната на САЩ и разузнавателната общност. | БГНЕС