В продължение на десетилетия съществуваше една удобна и широко възприета версия за първите тайни операции на Запада за сваляне на комунистически режим. Тя гласи следното: в края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век Съединените щати и Великобритания организират поредица от секретни мисии в Албания, като спускат с парашути агенти с цел да свалят правителството на Енвер Ходжа. Операцията обаче се превръща в грандиозен провал, защото британският разузнавач Ким Филби, смятан за един от най-известните съветски двойни агенти, издава плановете на Москва, откъдето те достигат до съюзниците в Тирана.

Десетилетия по-късно тази история все още съдържа известна доза истина. Да, в Албания действително са извършвани парашутни десанти през първите години на Студената война. Да, операцията е съвместно начинание на британските и американските служби. Почти всичко останало обаче се оказва погрешно.

В новата си книга „Богата реколта от горчиви плодове“ политологът Стивън Лонг твърди, че тези мисии никога не са били насочени непременно към свалянето на Ходжа или към ликвидирането на комунистическия режим в Албания. След задълбочени архивни проучвания и десетки интервюта той стига и до най-изненадващия извод: Филби и Съветският съюз вероятно изобщо не са изиграли роля за провала на операцията.

Като разчиства натрупаните през годините митове, Лонг разкрива една далеч по-драматична и хаотична страница от ранната история на Студената война. Днес тя придобива ново значение, докато Съединените щати отново обсъждат възможността за смяна на режими в страни като Иран, Куба и други.

Когато Енвер Ходжа поема властта в последните дни на Втората световна война, Албания се оказва силно разединена. Това важи не само за противниците на режима, сред които има монархисти, прозападни групи и поддръжници на по-тясно сътрудничество с комунистическа Югославия. Разцепления има и вътре в самия управляващ режим. Чистки, арести, показни процеси и изфабрикувани присъди бележат първите години на управлението на Ходжа, който постепенно се превръща в диктатор. За външните наблюдатели Албания изглежда като „държава в смут“, която само очаква подходящия момент, за да се срине.

Именно тогава в действие влизат следвоенните американски и британски разузнавателни служби. За разлика от дисциплинираните бюрократични структури от по-късния период на Студената война, ранните ЦРУ и МИ6 са далеч по-неорганизирани. Особено в Съединените щати контролът върху дейността им е слаб, което позволява на службите свободно да измислят най-различни планове. От книгата на Лонг остава впечатлението, че те повече приличат на героите от „Монти Пайтън“, отколкото на Джеймс Бонд. Ако не струваше толкова човешки животи и ресурси, всичко това би изглеждало комично.

Наблюдавайки събитията в Албания отдалеч, Вашингтон и Лондон осъзнават, че им е необходима по-надеждна информация за случващото се в страната. Целта на операцията не е непременно свалянето на Ходжа. Дори ако той падне от власт, Западът се опасява, че Италия, Гърция и Югославия могат да се възползват от вакуума и да разкъсат Албания. Основната задача е да се оцени колко стабилен е режимът и какви действия биха били възможни след това.

За да съберат информация, британските и американските служби разработват план, който на пръв поглед изглежда обещаващ. Те набират десетки албански емигранти от бежански лагери в Европа и ги обучават в Малта и Западна Германия. Подготовката включва работа с леко стрелково оръжие, ориентиране по карти и дори „изкуството на безшумното убиване“.

Първоначално британците организират тайни десанти по море. По-късно американците започват въздушни операции, при които полски екипажи управляват немаркирани самолети C-47, навлизат в албанското въздушно пространство и спускат агентите с парашути. След приземяването те трябва да предават информация по радиото, да изграждат местна мрежа за подкрепа и да чакат нови инструкции.

Още от самото начало обаче почти нищо не върви по план. Почти половината от агентите, определени за първия десант през 1950 г., се отказват заради вътрешни политически конфликти. Дори след намаляването на групата операцията е отменена заради силен дъжд и снеговалеж.

Седмица по-късно американците правят нов опит, но агентите са снабдени с толкова тънки дрехи, че те се оказват „напълно неподходящи за изключително студените и влажни зимни условия“, пише Лонг. Някои дори разрязват резервните си парашути, за да се увият с тях и да се стоплят.

Следват още неуспехи. Полският екипаж оставя групата на цял ден път от предварително определения район. Всякаква секретност изчезва почти веднага. „Всички разбраха, че са кацнали парашутисти, защото оборудването ни падна в близкото село“, спомня си един от участниците.

Агентите прекарват почти седмица в укритие в гората, за да избегнат претърсванията на силите за сигурност. Когато най-сетне излизат, местните жители им разказват, че албанските власти са подготвили засада именно в първоначално определения район за десанта. Оказва се, че навигационната грешка вероятно е спасила живота им. Без припаси и без шанс да продължат мисията, те се изтеглят през границата към Югославия.

Подобни истории се повтарят многократно. Един от участниците в по-късна операция разказва, че групата му се отклонява с повече от пет километра от целта. След приземяването установяват, че командирът е „пиян от уискито, дадено му преди мисията, за да успокои нервите си“. След две седмици укриване, през които оцеляват почти само със сурова царевица, и те успяват да избягат в Гърция.

Това обаче са късметлиите. Много други групи изчезват веднага след десанта и американските и британските им ръководители никога повече не чуват за тях. Само за няколко години десетки агенти загиват. Лонг установява, че албанските служби за сигурност разполагат с едно решаващо предимство - предварително знаят местата за десант. Така много от агентите скачат направо в смъртоносен капан.

Година след година резултатът остава един и същ. До Вашингтон и Лондон достига оскъдна информация, а цели групи антикомунистически бойци изчезват безследно. В рамките на шестгодишната операция, приключила през 1955 г., загубите достигат 36 процента - изключително висок дял както за онова време, така и по днешните стандарти. Междувременно Енвер Ходжа остава на власт още десетилетия и умира едва през 1985 г. като един от най-дълго управлявалите комунистически лидери.

Книгата на Лонг описва тези провали с изключителна детайлност, проследявайки всичко - от подбора на агентите до напрежението между британските и американските служби. Именно това позволява да бъде направен най-важният извод: широко разпространеното твърдение, че операцията е провалена от Ким Филби и съветските му ръководители, не отговаря на истината.

Албания е периферна държава в геополитически план. Макар да е съветски съюзник, тя едва ли е достатъчно важна, за да оправдае риска Москва да изложи на опасност най-ценния си агент. Както си спомня един американски служител: „Защо някой с всичкия си би рискувал такъв актив като Филби за подобна цел?“ Лонг стига до същия извод: „Казано просто, Албания не си е струвала риска за собствената му сигурност.“

Истинските причини за провала според автора са две.

Първата са самите албански агенти. Въпреки обучението им те далеч не са професионалисти. Един доклад отбелязва, че някои „не можели да различат танк от трактор“, а мнозина открито говорели за мисиите сред албанската емигрантска общност. Тези разговори, определени от американски служител като „приказки на чашка“, бързо достигали до комунистическите власти. След като агентите често били спускани близо до родните си села, за властите не било трудно да установят къде ще се проведе следващата операция.

Втората причина е самото ЦРУ. Един от неговите служители по-късно признава, че някои колеги били „толкова показни, сякаш се опитваш да представиш катедралата „Свети Петър“ като тайна операция“.

Самоувереността заслепява американските офицери. В един случай албански агентурен екип седем пъти не дава правилния отговор на предварително уговорен кодов въпрос, но ръководителите отказват да приемат, че хората им са пленени. „Те не желаеха да признаят, че най-ценният им агентурен екип е попаднал в ръцете на противника“, пише Лонг. Дори когато започват да осъзнават истината, операциите не са прекратени. Вместо това нови агенти продължават да бъдат изпращани право в ръцете на албанските служби, превръщайки „първоначалния неуспех“ в „необратима катастрофа“.

Според Лонг примерът с Албания поставя под съмнение и традиционните представи за други американски операции със спускане на агенти в България, Румъния, Полша и Украйна, за чиито провали също често е обвиняван Ким Филби.

Едно обаче е безспорно. Горчивите плодове от тази операция обират единствено Лондон, Вашингтон и албанските антикомунистически сили, попаднали между големите геополитически интереси.

Авторът смята, че този урок е особено актуален през 2026 г., на фона на катастрофалната война с Иран. Само преди няколко месеца режимът в Техеран също изглеждаше уязвим, но вместо да се срине, успя да се задържи и дори да укрепи позициите си. Макар между аятоласите и Ходжа да има малко общо, и двата режима остават на власт много по-дълго, отколкото Вашингтон е очаквал.

По ирония именно ЦРУ изглежда е осъзнавало това. Преди началото на войната директорът на агенцията Джон Ратклиф определя усилията за смяна на режима в Иран като „фарс“. По-късно предупрежденията му се оказват основателни, но администрацията, убедена в собствената си победа, не им обръща внимание. Както и в Албания, причината за провала не са тайни агенти или предатели, а самоувереността на американското ръководство. | БГНЕС