Тази вечер Испания и Аржентина ще определят новия световен шампион по футбол. Най-престижното, най-интересното, най-атрактивното спортно състезание изобщо. Който и от двата тима да спечели трофея, ще е напълно заслужено. Аржентина има в състава си Лео Меси - пратеника на земята на футболния Господ. Испания е футболна машина, която наглед е непобедима. За неутралния зрител и запалянко има и други важгни неща освен кой ще спечели първото място. А то е какво даде на световния футбол Мондиал 2026 в САЩ, Канад и Мексико. Едно е сигурно. Никога в историята не е имало финален турнир с толкова много политика, съдийски скандали, промени в правилата. И може би заради това той беше толкова завладяващ.

1. Увеличаване на участниците до 48 е страхотна идея

Еднfа от най-обсъжданите теми преди началото на Мондиал 2026 беше решението турнирът да бъде разширен до 48 национални отбора. Всяка конфедерация получи допълнителни квоти, беше въведен нов елиминационен кръг – 1/16-финалите, броят на мачовете нарасна, а излизането от групите стана доста по-трудно. Повечето фенове посрещнаха новия формат със скептицизъм и в подкрепа на позицията си използваха всякакви аргументи - че е продиктувано единствено от желанието за повече приходи, че участието на световно първенство трябва да остане своеобразна привилегия, достъпна само за най-силните национални отбори – например Италия. Третият аргумент бе, че е много трудно да се организира световно първенство едновременно в три държави, нямало "идентичност". 

Любопитното е, че при подобни разсъждения почти никой не си спомня какво се случи със стадионите, построени за Мондиал 2018 в Русия, или с голяма част от съоръженията в Южна Африка след турнира през 2010 година. Също така едва ли някой може убедително да обясни каква точно беше „идентичността“ на световното първенство в Катар?

2. Феноменът Возиня

На практика разширяването постигна точно това, за което беше замислено – създаде повече истории, които могат да вълнуват както глобалната футболна аудитория, така и феновете в отделните държави. Най-яркият пример е феноменът около Возиня. 40-годишният вратар, чиято популярност бе изстреляна в космоса. Но той далеч не е единственият. Само през първите две седмици на Световното първенство зрителите станаха свидетели на куп запомнящи се сюжети – героичните изяви на Возиня, сълзите на Дик Адвокаат, възхода на африканския футбол, поредното съживяване на вечния спор Меси срещу Роналдо и още десетки теми, които превърнаха турнира в истински футболен празник.

3. Изравняване на силите

Любопитно е да се наблюдава и как постепенно се променя футболният пейзаж, както и начинът, по който феновете възприемат световния футбол. Разликата в класите между отделните национални отбори вече не е толкова голяма – почти навсякъде се играе качествен футбол. Национален отбор като Кабо Верде, макар и без световни звезди, може да се противопостави достойно на Аржентина. Парагвай е способен да елиминира изпадналата в криза Германия, а Мексико демонстрира, че е един от най-организираните и впечатляващи отбори на турнира. Въпреки това от традиционните футболни сили продължава да се очаква пълно превъзходство, сякаш нищо не се е променило. Реалността обаче е различна – съперниците вече разполагат със също толкова добре подготвени и тактически грамотни футболисти, което прави подобна доминация все по-трудно постижима.

4. Съдийските скандали

Друга много коментирана тема беше съдийството. Но грешките на арбитрите далеч не са случайни и не са плод на новите технически въведения. Всеки, който следи редовно американските професионални лиги – НФЛ, НБА, НХЛ и останалите, е запознат с една любопитна особеност на тези първенства. Почти конспиративно се говори, че съдиите не са просто безпристрастни арбитри, които прилагат правилата, а активен фактор, влияещ върху развитието на самото състезание. Накратко - те оставят играта да върви по-свободно, а в много случмаи идентични нарушения се свирят по различен начин. 

Именно в този контекст може да се разглежда и необичайното съдийство на Световното първенство. То сякаш следва тенденцията към известно изкуствено изравняване на силите. Към процеса на глобализация на футбола се добавя и готовността на арбитрите да оставят играта да се развива така, че да създава повече интрига и драматични моменти – дори в ситуации, в които при по-строго съдийство подобен сценарий едва ли би бил възможен.

Оттук идва и изключително високият праг на позволената физическа игра, от който южноамериканските отбори често се възползват отлично. Затова виждаме повече спорни ситуации без отсъдени дузпи, по-малко картони за груби нарушения и мачове като този между Франция и Парагвай, който се превърна в почти крайна демонстрация на подобен подход. В двубой, в който парагвайците можеха да получат куп официални предупреждения, те някак успяха да избегнат сериозни санкции, а вместо очакваната убедителна победа на французите се получи истински хаос.

5. САЩ искат да превърнат футбола в сокър

Вече е кристално ясно, че Америка иска да навлезе още по-навътре в европейския футбол. Заради световното през 1994 година САЩ създадоха специално Мейджър лийг сокър - еквивалент на НБА и НХЛ. Сега въведоха т.нар. "паузи за водопой" в средата на двете полувремена. Щатите искат и домакинство на Мондиал 2030. Идеята е прозрачна - в европейския футбол има много зрители, а това означава много пари. Въпросът е дали САЩ ще успеят да превърнат футбола в сокър? Паузите за хидратация са една голяма крачка в тази посока. Това са общо шест минути допълнително рекламно време, което струва стотици милиони! От друга страна обаче подобни прекъсвания също допринасят за по-равностойни и драматични срещи. Отборите, които прекарват по-голямата част от времето в защита, вече могат на всеки около 20–25 минути да си поемат дъх, да получат указания от треньора и да се върнат на терена с нови сили срещу звезди като Килиан Мбапе или Ламин Ямал.

6. Политиката няма място във футбола? Тя никога не го е напускала

ФИФА от години се стреми да държи футбола далеч от политиката, поне доколкото това е възможно. Въпреки това организацията неизменно е подложена на критики. Световното първенство в Русия беше обвинявано, че легитимира авторитрния режим на Владимир Путин, Мондиалът в Катар - обслужва теократична държава, а турнирите в Бразилия и Южна Африка подкрепят корумпирани политически системи.

Общото между всички тези първенства беше, че за няколко седмици те сякаш съществуваха в собствена реалност. Футболът се превръщаше в своеобразен остров, изолиран от ежедневните политически и обществени конфликти. Атмосферата на празник изместваше на заден план проблемите на страната домакин.

Сегашният Мондиал обаче не само не измести политиката, а беше част от нея, както впрочем почти всичко, свързано със Съединените щати. Президентът Доналд Тръмп се опита да превърне форума, при това доста успешно, в платформа, на която той постави основните теми на американското общество - миграцията, държавният суверенитет, свободата на словото и ролята на международните съюзи. Така вместо политиката да остане извън футбола, както вероятно е очаквал президентът на ФИФА Джани Инфантино, тя се превърна в част от самия турнир. Ето няколко примера за преплитане на футбол и политика :

на най-добрия африкански съдия не беше позволено да влезе в Съединените щати;
множество участници и привърженици бяха подлагани на засилени проверки по границите или срещаха трудности при издаването на визи;
националният отбор на Иран беше преследван на всяка крачка, имаше забрана да стои повече от 24 часа в САЩ след всеки мач. 
Отмяната на червения картон на национала на САЩ Балогун по искане на Доналд Тръмп и съгласието на Инфантино.
Аржентина разпъна транспарант с надпис: „Малвинските острови са аржентински“, с което припомни дългогодишния териториален спор между Аржентина и Великобритания. Англия отговори в свой стил:"Титлата не е наша, но Фолклендските острови са си наши".

7. Вечният спор - Лео Меси или Кристиано Роналдо

Мондиал 2026 бе последният форум, на който си дадоха среща емблемите на на последните 20 години в световния футбол - Лео Меси и Роналдо. След като аржентинецът продължи кариерата си в САЩ, а португалецът замина за Саудитска Арабия, дебатът постепенно беше останал в периферията на футболния интернет. Най-запалените привърженици на двамата продължаваха да спорят помежду си, сякаш живееха в собствена вселена – издигаха нови идоли, развенчаваха стари и периодично нахлуваха в по-широките футболни дискусии, предизвиквайки недоумение у останалите фенове.

Световното първенство обаче даде нов живот на този дебат. Това е последният Мондиал както за Меси, така и за Роналдо, а подобен момент неизбежно кара всички да правят равносметка на едно от най-великите индивидуални съперничества в историята на спорта. Няма съмнение кой го спечели. Довечера Меси ще играе за титлата, докато Роналдо се е отдал на почивка.

8. Ерлинг Холанд

Всъщност с края на Световното първенство приключва не просто кариерата на двама изключителни футболисти на най-голямата сцена. Изглежда, че приключва и ерата на универсалните спортни суперзвезди – личности, които всички познаваха, следяха и обсъждаха независимо дали се интересуват от футбол.

На тяхно място идва ново поколение спортисти. По-различни, по-многопластови, по-малко вписващи се в традиционните представи за идеалния шампион. Някои открито заявяват, че победата не е единствената им цел. Други отказват да живеят изцяло подчинени на спорта и предпочитат да пазят психическото си здраве, дори това да означава да не реализират максимално потенциала си.

Сред най-ярките представители на това поколение е Ерлинг Холанд.

Любопитното е, че именно той се превърна в една от най-популярните фигури сред хората, които иначе не следят редовно футбола. Холанд беше световноизвестен и преди Мондиала, но турнирът многократно увеличи популярността му. И не толкова заради представянето му на терена, колкото заради неговата харизма, външност и необичайния начин, по който възприема спорта и живота.

Подобни качества мнозина откриват и у французина Майкъл Олисе. Той печели симпатиите с интровертния си характер и видимото безразличие към личните отличия. Ламин Ямал пък умело съчетава самочувствието на голяма звезда с непринуденото поведение извън терена.

Накратко, Световното първенство през 2026 година беше нетипичен турнир – противоречив, скандален, силно политизиран и белязал началото на редица важни промени във футбола. Именно затова беше толкова завладяващ. |БГНЕС

------------------------------------------------------

Добромир Кожухаров, отдел "Спорт" на БГНЕС