Във вълшебна сцена от филма Рататуи (2007) страховитият кулинарен критик Антон Его се връща мигновено в детството си, след като вкусва от едноименния специалитет на филма. Без снимки и думи – само вкусът и ароматът на храната отключват спомена.

Обонянието е най-тихото от сетивата ни, но и едно от най-могъщите, съобщи Дъ Конвърсейшън. То може да отприщи лавина от спомени, които сме смятали за отдавна забравени. В същото време е най-личното и субективно усещане, което прави почти невъзможно хората да се обединят около това какво мирише приятно. Но изглежда има единодушие по въпроса кое е най-ужасното ухание в света.

През 1889 г. в германска лаборатория химическа реакция с вещество, наречено тиоацетон, предизвиква толкова ужасяваща миризма, че хората на половин километър разстояние повръщали и припадали. Наложило се частичното евакуиране на град Фрайбург. И до днес никой не знае какво точно е предизвикало този зловониен кошмар – и никой не бърза да разбере.

Но какво се случва, когато обонянието ни започне да отслабва? И ако загубата на мирис е повече от временен симптом?

Мирисът е пряк път към нашите емоции – еволюционно предимство, което ни предупреждава за невидими опасности и ни поставя в състояние на бдителност. Той влияе и на решенията ни – не случайно големите марки ароматизират магазините си, за да събудят положителни чувства и да ни задържат по-дълго вътре.

Обонянието може да пробуди спомени и силни емоции благодарение на обонятелната луковица – малка зона в предния мозък, разположена непосредствено зад носа. Тя получава сигналите на мириса и ги препраща директно към частите на мозъка, които управляват паметта и емоциите.

Въпреки тази важна роля, обонянието остава най-слабо изследваното и често подценявано сетиво. Когато започне да отслабва, обикновено не го забелязваме, но истинското му значение осъзнаваме едва когато го загубим напълно.

Точно това преживява италианецът Микеле Крипа, известен дегустатор, който изгубва обонянието си по време на пандемията. Въпреки че го възстановява след няколко седмици, кошмарът му едва започва – мирисите се връщат изкривени. Портокалите ухаят на изгоряла пластмаса, прасковите – на босилек, а ванилията предизвиква гадене. Учените предполагат, че невроните в обонятелната му луковица са били увредени.

Загубата на мирис може да бъде не просто неприятна, а предупредителен сигнал от дълбините на мозъка.

Повечето хора временно губят обонянието си при настинка или грип, но този симптом може да се окаже и първи знак за невродегенеративни заболявания като Алцхаймер или Паркинсон. Изненадващо е, че загубата на мирис настъпва години преди появата на другите симптоми.

Една от най-големите трудности при подобни болести е, че когато се постави диагноза, щетите вече са напреднали. При Паркинсон, например, към момента на първите прояви – като скованост и тремор – повече от половината неврони, произвеждащи допамин, вече са загинали.

Загубата на обоняние, която засяга до 90% от пациентите, може да служи като ранен биомаркер и да предупреди за развитието на болестта, позволявайки по-ранна диагноза и по-ефективно лечение. Проблемът е, че този симптом не е уникален за Паркинсон – той може да се появи и при стареене, стрес или други състояния, което често води до подценяването му.

Учените все още не знаят със сигурност защо невродегенеративните болести причиняват загуба на мирис, но имат предположения. При някои пациенти с Паркинсон заболяването може да започне именно в обонятелната луковица, преди да се разпространи към зоните, които контролират движението. Това вероятно се дължи на вдишани вируси, пестициди или токсини, които увреждат невроните в тази област.

При Алцхаймер пораженията може да започнат в малка синкава зона в мозъчния ствол, наречена locus coeruleus. Това „бутонче за събуждане“ поддържа вниманието ни и е свързано с обонятелната луковица. Когато връзката се наруши, усещането за мирис се влошава дълго преди първите признаци на деменция.

С други думи, загубата на обоняние не е симптом на самата болест, а сигнал, че дегенеративният процес вече е започнал.

В практиката, когато пациент влезе в кабинета, не винаги е лесно да се различи Паркинсон от други двигателни разстройства. Загубата на мирис, съчетана с други тестове и показатели, може да помогне за потвърждаване на диагнозата и дори да предскаже тежестта на заболяването.

Интересното е, че при Паркинсон загубата на обоняние е избирателна – пациентите усещат приятни миризми като шоколад, но трудно разпознават неутрални или неприятни аромати като сапун, дим или гума. Някои, особено жени, дори изпитват обонятелни халюцинации – усещане за „фантомни“ миризми като тютюн или изгоряло дърво, които в действителност не съществуват.

Учени дори са установили, че Паркинсон има свой собствен мирис – описван като дървесен и мускусен. Това откритие дължим на Джой Милн от Шотландия, която притежава изключително чувствително обоняние и разпознала характерния аромат при съпруга си 12 години преди той да бъде диагностициран.

Загубата на обоняние може да изглежда като нещо незначително, ограничено до носа, но всъщност е прозорец към мозъка. Тя позволява на учените да надникнат в неговите тайни и да съберат безценна информация, която може да подобри грижата и качеството на живот на хората, страдащи от невродегенеративни заболявания. |БГНЕС