През 1396 г. над България настъпва мрак и за близо пет столетия тя престава да съществува като държава. Петвековната османска власт обаче не успява да унищожи чувството за национална принадлежност у българите, и те не престават да се борят за свободата си. Първа е извоювана църковната независимост. През 1870 г. със султански ферман е призната българската екзархия и е определена територията ѝ, която почти напълно се припокрива с българското етническо землище. Малко преди това Васил Левски и Любен Каравелов учредяват в Букурещ Българския революционен комитет /БРЦК/, чиято основна цел е „извоюването на политическо освобождение от Турция“. За целта Апостолът на свободата създава в българските земи гъста мрежа от революционни комитети, но е заловен от османските власти и през м. февруари 1873 г. е обесен в град София. Три години по-късно избухва Априлското въстание, което привлича вниманието на цивилизована Европа със зверствата, които извършват турците при потушаването му. Тогава със златни букви записват имената си в българската история фигури като Георги Бенковски и Панайот Волов, а само месец по-късно и Христо Ботев.

Руско - турската освободителна война /1878-1879/, приключила със Санстефанския мирен договор, води до възстановяването на българската държавност и страната ни отново се появява на политическата карта на Европа. На Берлинския конгрес през лятото на 1878 г. границите на младата ни държава са жестоко орязани и извън територията ѝ остават Македония, Тракия и Северна Добруджа. От тогава е стремежът на нацията ни за обединението на всички български земи, за приютяването на всички българи под една „обща държавна стряха“. Този стремеж за „Санстефанска България“ става водещ мотив за поколения българи и е известен в историята ни като стремежът за осъществяване на „българския национален идеал“. През 1885 г. чрез успешно проведеното Съединение към българското княжество е присъединена и Източна Румелия, като това е защитено чрез победоносната сръбско - българска война през ноември същата година. Няколко години по-късно /1893 г./ в Солун е създадена организация, стремяща се да постигне освобождението на българите в Македония и Одринско. Организацията е създадена по подобие на БРЦК на Левски и Каравелов и първоначално е наименована „Български македоно-одрински революционни комитети“, но ще остане най-известна с последващото си име „Вътрешна македоно-одринска революционна организация“ /ВМОРО/. Впоследствие /особено след Първата световна война/ тя ще придобие статута на най-мощната тайна организация в Европа. Емблематични нейни водачи през годините ще бъдат Даме Груев, Гоце Делчев, Тодор Александров и Иван Михайлов - апостолите на българщината в Македония. Десет години след създаването си ВМОРО организира в Македония и Странджанско Илинденско-преображенското въстание, което е потушено от турските власти с жестокости, наподобяващи тези от потушаваното на Априлското през 1876 г. Неуспехът на въстанието показва на управляващите в България, че освобождението на останалите под турска власт българи може да стане по един единствен начин - чрез директна война на Българското княжество с Османската империя. От този момент започва и подготовка за това. В продължение на близо десет години армията ни се модернизира и превъоръжава, така че да може да се изправи в директен сблъсък с войската на една вековна империя и да победи в него. Междувременно през 1908 г., използвайки ловко благоприятната международна обстановка, цар Фердинанд и правителството на Александър Малинов провъзгласяват Независимостта на България и я обявяват отново за Царство. През есента на 1912 г. България, в съюз със Сърбия, Гърция и Черна гора, влиза във война с Турция. Ентусиазмът при обявяването на мобилизацията в страната ни е огромен. Войниците и офицерите отиват на бойното поле с такова желание, сякаш отиват не на война, а на сватба. Хиляди доброволци от Македония и Одринско се включват в редовете на българската армия, като сформират дори отделно войсково подразделение – Македоно-одринското опълчение, чието командване е поверено на ген. Никола Генев. Македоно-одринци ще се отличат много в боевете за освобождаване на Родопите и Беломорска Тракия, както и епичните битки при Булаир на Галиполийския полуостров. Тази Първа балканска война продължава седем месеца. След кръвопролитни сражения и хиляди дадени жертви, България побеждава вековния си поробител. Съюзническата победа е узаконена юридически с Лондонския мирен договор от 17 май 1912 г. С него Османската империя на практика е изтласкана от Европа, а България се превръща в най-мощния политически и военен фактор на Балканите. Некоректността обаче на вероломните съюзници Сърбия и Гърция, както и непремислените действия на Царя и българското Главно командване, водят до избухването в средата на м. юни 1913 г. на Междусъюзническата война, след която България губи огромна част от териториите, извоювани само няколко месеца по-рано. Този момент остава в историята ни като „Първа национална катастрофа“. В продължение на две години /от септември 1913 до октомври 1915 г./ България ще е в състояние на мир, преди да се включи в Първата световна война, довела я до Втора национална катастрофа.

Това е краткият исторически преглед на този период, но той има пряко отношение към възникването на футболното движение у нас. Наистина е парадоксално как неразривно се преплитат стремежът към осъществяване на българския национален идеал и началото на футбола в България. След обявяването на Независимостта през 1908 г. и нарастващия младотурски терор в Македония и Одринско стремежът към обединение на всички български земи се превръща в цел номер едно за Царството ни. Патриотичните и националистични чувства вземат връх в обществото ни. На тях са подвластни и подрастващите поколения. Към този момент /около 1910 г./ започват да се формират и първите футболни тимове в столицата, които са предимно на квартален принцип. Интересно е, че модата на спорта „ритане на топка“ идва в страната ни от Цариград, като е внесена от там от български студенти, учещи в елитния лицей „Галата сарай“. Така се стига до навечерието на празника на Св. св. Кирил и Методий през 1911 г. /11 май по стар стил/, когато няколко млади ентусиасти на по 12 - 14 години, които са ученици в Шеста прогимназия „Никола Минков“, основават футболен отбор, наричан първоначално „Шестия тим“, но скоро след това получил най-популярното име в България - това на Апостола на свободата Васил Левски. Тези момчета не правят изключение и са силно патриотично настроени. Неслучайно сред тях е Цветан Генев, който е син на ген. Никола Генев - командира на Македоно-одринското опълчение в предстоящата Балканска война. Влизането на България във войната осуетява официалната регистрация на клуба. Проблем за това създава и фактът, че учредителите на отбора са непълнолетни лица. Това налага веднага след приключването на Междусъюзническата война петима видни българи да напишат „прошение“ до министъра и на просвещението и до председателя на Софийския областен съд, с което подкрепят идеята на непълнолетните учредители и молят клубът да бъде официално регистриран в съда. Петимата „молители“ са премиерът Васил Радославов, ръководителят на ВМОРО Тодор Александров и генералите Иван Колев /„бащата“ на Българската конница/, Георги Вазов /победителят при Одрин/ и Георги Тодоров /освободителят на Пиринска Македония и Солун/. Те изтъкват като допълнителен аргумент именно факта, че един от основателите /Цветан Генев/ е син на техния „добър другар“ ген. Никола Генев. Така се стига до 24 май 1914 година, когато основателите на клуба са вече 15-17 годишни и учат предимно във Втора мъжка гимназия. Тогава те се събират на „Могилката“ /на ъгъла на днешните бул. „Витоша“ и бул. „Пенчо Славейков“/, където провеждат повторно учредително събрание и по идея на Борис Василев - Боркиша официализират и името на отбора - ЛЕВСКИ. Тази дата остава и като рожден ден на клуба и се чества от привържениците му. Така идеята за свободата на всички българи, намиращи под чужда власт, получава своето футболно въплъщение в един отбор, който ще бъде наричан повече от век „Отбора на народа“ именно поради това, че е създаден от патриоти-ентусиасти, мечтаещи за осъществяването на „българския национален идеал“.

Първата световна война възпрепятства активната футболна дейност на новоучредения футболен клуб, но след нея отборът започва да играе по- често мачове както с другите столични, така и с провинциални отбори. Голямата звезда и основен нападател на отбора в този период е гореспоменатият Цветан Генев, известен с прякора си Цеко Генерала. Той е част и от националния отбор на България при първото му участие на Олимпийски игри /в Париж през 1924 г./. През 1932 г. България печели най-големия си трофей между двете световни войни - Балканската купа. Това става в Белград, където е взет символичен реванш за Междусъюзническата война и са победени отборите на Югославия, Гърция и Румъния. Футболистите са посрещнати в София като национални герои. Голяма част от тях са състезатели именно на „Левски“ - вратарят Ради Мазников и полевите играчи Борислав Габровски /Габрата/, Константин Ефремов /Жабчо/, Асен Пешев /Капуй/, Асен Панчев /Панчето/ и Михаил Лозанов /Танка/. През следващата 1933 г. „Левски“ печели и първата си шампионска титла на България. До 1944 г. отборът печели още две титли /през 1937 и 1942 г./, като особено емблематична е втората, която е извоювана в двубой на разменено гостуване с отбора на Македония /Скопие/, който тогава участва в българското държавно първенство.

След деветосептемврийския преврат през 1944 г. и установяването на комунистическата власт в България отборът на „Левски“, както и голяма част от футболистите и привържениците му са подложени на репресии. На отбора е отнет стадиона, намиращ се в центъра на София. Няколко пъти е променяно името му /Динамо; Витоша/, сливан е с отбора на пощите и с този на МВР /Спартак София/, но никога тези имена на са припознавани от привържениците му, защото за тях е имало само едно – ЛЕВСКИ! И така, както пет века българите са изстрадали и са дочакали своята свобода, и „Левски“ оцелява близо пет десетилетия, за да придобие отново изконната си идентичност.

През тези изминали 110 години стотици футболисти са оставили незабравими спомени у сините запалянковци. Невъзможно е имената на всички тях да бъдат изброени. Най-ярко, разбира се, блести в клубната история името на всеобщия любимец Георги Аспарухов - Гунди, но не бива да се забравят и героите от американското лято на 1994 г., когато половината национален отбор беше съставен от футболисти именно на „Левски“.

Годините минават, футболистите и поколенията се сменят, но идеята остава, а това идеята за свободния човек и за това тя е непреходна и вечна. Титлите, купите и спортните успехи са важни, но по-важно е друго, а именно усещането, че си част от нещо свято и велико, че си наследник на тези, които са били готови да дадат живота си за свободата на „брата-роб“ отвъд Рила и Родопите, на тези, които са поставили в темелите на този клуб заветите на Апостола. Затова любимият и вечен рефрен на синята публика е „ЛЕВСКИ значи СВОБОДА!“. И, когато тя го запее, той се чува от Дунава до Бяло море и от Охрид до Черно море./БГНЕС

***

Ясен Тодоров e завършил Академията на МВР, има три магистратури – по „Право“ и „Охрана на обществения ред и борба срещу престъпността“ в Академията на МВР; по „Спортна журналистика“ в Софийския университет "Св. Климент Охридски", и по „Нова и съвременна българска история“ в Софийския университет "Св. Климент Охридски".

В момента е докторант в катедра „История на България“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Бивш зам.-директор на НСлС, Ясен Тодоров е сред основните инициатори за изграждането в София на паметници на американския президент Удроу Уилсън и на юристите - спасители на българските евреи.