Животът, върху който се фокусира - този на модел, превърнал се във фотограф от Втората световна война Лий Милър е безспорно интересен, но само в отделни моменти филмът оправдава защо е филмова драма, а не документален филм и всеки един от тези моменти идва благодарение на главния герой.

Привързана към проекта още от официалното му обявяване през 2015 г., Кейт Уинслет се превръща в страхотен Милър, който изважда филма от тривиалните формати. Не е трудно да я възприемем като жена, която може да се похвали с външния си вид, а след това и с решимостта да премине от снимките за списания към бойното поле - съблазнително и стоманено изпълнение, което продължава да се развива, дори когато всичко около нея губи скорост. Филмът се фокусира върху живота на Милър като американка в Европа, когато светът е на ръба на Втората световна война. Кариерата ѝ на модел е приключила и тя се е принудила да живее от другата страна на камерата, да снима и да се наслаждава на разгулни пътешествия, като се напива и обсъжда изкуството с приятелите си бохеми (още в началото тя признава, че е добра само в пиенето, секса и снимането). Когато войната започва, нуждата ѝ да се чувства полезна по някакъв начин я отвежда на фронта, където се опитва да заснеме ужасите на войната за списание Vogue.

Срещайки Милър като дързък бонвиван, пиещ вино и опитващ се да се сбие с Александър Скарсгард, въпреки пъстрия му британски акцент, филмът поставя началото на нещо, което изглежда като далеч по-неочаквана биография от Втората световна война. Усеща се тъга, когато гледаме как тя и приятелите ѝ от артистичния свят, сред които Марион Котияр и Ноеми Мерлан, отхвърлят заплахата от Хитлер, докато се наслаждават на свободата си. Това е вторият филм на тазгодишния филмов фестивал в Торонто след драмата "Един живот" с Антъни Хопкинс, който изследва как един човек е намерил начин да промени нещо в началото на войната и как е успял да живее с видяното през десетилетията след това. "Лий" е далеч по-неинтересният от двата филма, защото в почти всеки момент режисьорката Елън Курас и сценаристите Лиз Хана, Джон Коли и Марион Хюм избират по-утъпкания път. Дори структурата с ретроспекции, преплетени с разказа на Милър пред любопитния интервюиращ Джош О'Конър през 70-те години, изглежда очаквана и не се компенсира от странния и ненужен двоен обрат накрая./БГНЕС