Преди близо две десетилетия проектът „Wall-to-Wall Poetry“ превърна фасадите на централни сгради в София в своеобразна литературна карта на Европа. Двайсет и осем държави-членки и кандидати за ЕС — „оставиха“ по една стена с поема на своя национален език, преведена на български и английски. Идеята беше проста и силна: литературата да излезе от книгите и да влезе в ежедневието, да се срещаме с нея в подлезите, дворовете, училищата и културните институции.

Днес обаче част от тези поетични стени вече ги няма. Някои са заличени при ремонт, други са премахнати вандалски, трети са просто оставени да избледнеят и се разпаднат. Подлезът пред Президентството, където може да се прочете стих на финландския поет Пентти Саарикоски, все още пази своята табела — но други места, като фасадите около площад „Славейков“ или определени училища, вече са „чисти“ от проекта.

Това поражда естествения въпрос: кой е отговорен за поддръжката на подобни градски културни инициативи?

Когато стената е фасада на общинска сграда, отговорността е на съответния район или на Столичната община. Но при частна собственост, често няма ясен механизъм за запазване на произведението. Ако сградата се ремонтира, боядисва или санира, поетичният текст може да бъде заличен без задължение за възстановяване.

Допълнително, вандализмът в градската среда остава хроничен проблем.

Независимо дали става дума за графити върху поетичната стена или за механични повреди, липсва системна охрана или програма за своевременно възстановяване. Дори и най-добре замислената инициатива е обречена, ако няма план за нейното опазване в дългосрочен план.

В този контекст възниква и въпросът за ролята на самите граждани. Макар инициативите за улично изкуство да се посрещат с ентусиазъм, интересът често остава мимолетен. Посетителите споделят снимки в социалните мрежи, но рядко сигнализират институциите при увреждане или липса на арт обекта. Така поетичните стени се превръщат в „изчезващи точки“ от културната карта на града.

София има нужда от ясен и публичен регистър на подобни произведения в градската среда — не само поетичните стени, но и всички арт инсталации, скулптури и стенописи. Подобен регистър би позволил да се следи тяхното състояние и да се предвидят средства за поддръжка, особено когато проектът е част от културно наследство или международна инициатива.

Докато това не се случи, инициативи като „Wall-to-Wall Poetry“ ще продължат да съществуват на ръба между възторга и забравата — започнали с ентусиазъм, но без гаранция за оцеляване. А губейки тези стени, губим и възможността случайно да попаднем на стих, който да ни спре в крачка и да ни накара да видим града с други очи.

Днес, когато някои от поетичните стени вече са само спомен, е време да попитаме: Ще изчезнат ли напълно, или ще намерим начин да ги върнем и опазим?

Лили Тоушек, фоторепортер в БГНЕС.