„На „вълшебното дете“, „вечното дете“, на непослушното дете на българската литература, веселяк, развейпрах, лекомислен и палав, този „проблематичен българин“, на когото, приживе и посмъртно, всеки иска да помага, да дава съвети и напътствия – какво да не прави и как да го прави, как и какво да пише и какво да не пише, на човека, „опозорил“ веднъж завинаги българина, сякаш без него ние щяхме да бъдем различни, на него е посветена тази книга…“. С това посвещение-послеслов на Иво Милев на задната корица на биографичната книга „Алеко Константинов DAS WUNDERKIND” ни посреща най-новата биография на гениалния писател. За до болка познатите и напълно непознатите страни от личността на фейлетониста, създал може би най-известния герой на българската литература, БГНЕС разговаря с автора.
БГНЕС: С огромно удоволствие казвам добре дошъл на Иво Милев в студиото на БГНЕС. Благодаря за това интервю! Поводът е неговата биография на Алеко Константинов, наречена Das Wunderkind. Защо сложи това заглавие на биографията на Алеко?
Иво Милев: Има дълга история това заглавие, защото още когато Алеко е доста млад ученик, Професор Константин Иречек, доста свързан с България, с българската история, в дневника, прочитайки едно от неговото стихотворение, го нарича да „Das Wunderkind von Nikolaev” - Николаев е града в Руската империя, където тогава Алеко е гимназист. И това по някакъв начин много добре обобщава съдбата, житейската позиция на зрелият мъж, на зрелият писател Алеко.
За мен той цял живот си остава детето-чудо, вълшебното дете или златното дете. Това е човек, който е винаги любопитен, винаги откриващ новото, винаги е изненадан от света, винаги към него с открити обятия, и който много бързо го овладява всъщност. Всичко с което се залавя той му се отдава с леко сърце, с лека ръка, независимо дали пише, дали говори, дали е юрист, дали е музикант. Това е такъв един щастлив гений на България.
Те не са много.
Макар съдбата да му е трагична, да завършва трагично, това е наистина щастлив гений, щастлив човек, щастливо живял човек.
БГНЕС: Какъв беше истинския повод да напишеш биография на Алеко Константинов и всъщност колко отдавна не са писани биографии за колоси на българската литература, какъвто е и Алеко Константинов?
Иво Милев: След 1989 г. бих го казал, ние се включваме малко късно в постмодернизма, във вълната, където авторството, личността въобще е по някакъв начин отречена - въобще такива истории, по-общи истории, по-концептуални виждания, по някакъв начин губят актуалност. Това е свързано с едно западане въобще на жанра. По времето на социализма жанрът беше изцяло иззет от научните работници, където той се превърна в научна монография. С много малки изключения всъщност това беше преобладаващия жанр. Така че една много хубава традиция, есеистична документалистка традиция отпреди 1944 година беше загубена. Една от... емблематичните биографични книги, може би еталон в жанра, е книгата на Пенчо Славейков, е биографията на Пенчо Славейков, за неговия приятел Алеко Константинов. Така че, до някъде моята цел въобще във всичките ми опити с биографии е да върна този естествен жанр в българската литература. Това са леко написани, в есеистичен стил документални биографии. Като за тях цялата изследователска работа, целият такъв труд, който е наистина много усилен в подобни занимания, да остане скрит за публиката. Тоест да получат максимално чисто наслаждение от самия текст и самата житейска история.
БГНЕС: Но друго искам да те питам, какво ново откри непознато за Леко Константинов, като пишеше биографията. Има ли нещо с което да не изненадаш като новина?
Иво Милев: През 2013 г. попаднах в архива на академик Динеков на един свод, запазен буквално. Папка до папка архив на Алеко Константинов, който явно той е придобил от негови наследници или незнайно откъде. Той няма специални интереси към Алеко Константинов, затова това остава може би и в неговият архив скрито. Това са непубликувани неща, неизвестни неща. Още тогава това ме провокира за един нов и различен поглед към Алеко Константинов и неговата биография. Отне ми доста време. Както виждаш, говоря от 2013-та, сега сме 2024, т.е. за повече от 11 години. Впоследствие този масив беше прехвърлен в самостоятелен фонд на Алеко Константинов в Централен държавен архив. Но там се съхраняват негови неща, писани още като ученик, като гимназист, като студент. Там се съхраняват преразкази на негови приказки, които са много показателни като сюжет въобще и като сюжети, които той избира, които са му направили впечатление - за неговата психологическа характеристика.
Там е една негово недовършена повест, която има пряко отношение към събития в България и същото време отношението на българите към Русия, на Русия към България. Това е за един българин, който отива в братската уж страна, както казва Алеко Константинов, а всъщност е подложен на унижения, на пренебрежително отношение и така нататък.
Там е един драматургичен опит на Алеко Константинов, всъщност единственият цялостно запазен драматургичен опит. Това е на негова пиеса, много приличаща на чеховска, всъщност. Има нещо чеховско в нея, защото това са хора в една канцелария, които говорят за един всъщност незначителен повод, а по този начин се саморазкриват.
Там са запазени неговите преводи, някои от тях непубликувани също, писма, писма лично от Алеко; писма на Бай Ганьо, той използва този похват – пише от името на Бай Ганьо.
Разкриват се доста интересни случаи и събития от самата негова лична история, дори негови любовни истории. Отношението въобще на Алеко към жените е много такова противоречиво възприемано. От една страна той се смята за девственик, едва ли не, такъв чист, свят човек, умрял девственик, ерген до края на живота си. От друга страна, както казва Буров, „когато го убиха всички женени мъже в София, въздъхнаха с облекчение“.
Това е също една такава страна, скрита и неразисквана до сега по ред причини. Скрупульозност повече - такава догматична или от епохата свързана. Но това е също една тема, която е много важна за разкриване на личността на Алеко.
БГНЕС: Добре, казваш „скрупульозност“ и „разкритие“ - вземам повод от тези две думи. Напоследък се усеща, което и аз съм пропуснал отчасти, някакво желание Алек Константинов да бъде забраняван, да бъде спиран, да бъде отъждествяван с героя си. Какво се случва в българското общество? И дали само в нашето?
Иво Милев: Алеко има много приятели и врагове. Още с появата на Бай Ганьо той започва това отъждествяване на автора с героя е негативен смисъл. Сега ситуацията е малко по-различна. Алеко няма как да се хареса на съвременното либерално общество. По проста причина, че той не би издържал теста за политическа коректност, на първо място. Първо по отношение на жените, което е доста сходно самото отношение на Алеко към жените, доста сходно или поне така минава, на отношението на Бай Ганьо към жените; отношението към евреите – по същия начин. Отношението към цветнокожите по същия начин – в „До Чикаго и назад“ е достатъчно ясно. Въобще към колониалната политика – за него Колумб е гений на човечеството, който дава размах за развитието на цивилизацията, нещо, което сега трудно би се приело. Така че той по основни пунктове на политическа коректност не би издържал изпита. Нормално е това да предизвика реакция и той я предизвиква! Още повече, от друга страна, Бай Ганьо се смята за образ, който унижава българското по всички линии на българската митология. От език, музикална култура, хранителна култура, кулинарна и така нататък. По всички параметри на народното - това е „принизеният българин“.
БГНЕС: Добре, извинявай, че те прекъсвам. Сатирата не е документален филм. Фейлетоните са художествени произведения. Това, че някой се открива в тях е всъщност самообвинителен акт, както всеки интелигентен и учил човек ще каже.
Иво Милев: Факт - така е! Всъщност това, което спасява Алеко от всички подобни... обвинения е точно неговата самоирония. А от друга страна, наистина да не можеш да откриеш самия явен замисъл на Леко Константинов, че това казва, нали, ние не трябва да бъдем такива, това е... Как да кажа? Някакво заслепение, което аз не разбирам. Но от друга страна, тактиката за справянето с Алеко Константинов е на унижаване на неговата личност, т.е. на принизяване на неговата личност. В какво се изразява това нещо? Всъщност и затова до някъде книгата чисто пародийно носи това наименование „Das Wunderkind” (детето-чудо) – защото тезата използва и фройдистки методологии - леви към марксизма, поведенческа психология и така нататък. Неговите интерпретатори съвременни казват, че той е всъщност „една неразвита и инфантилна личност, която чрез своя герой иска да се отмъсти на обществото, което не го признава и което го отхвърля“.
За мене Алеко и точно чудното дете, Алеко - вълшебното дете Алеко е точно това, което трябва да бъде всеки човек – детето по пътя на усъвършенстването и на придобиване на своята цялост.
Ясно, че това е незавършена личност, но това е прекрасното и чудното в тази личност. Това е човека по пътя на усъвършенстването.
БГНЕС: Последен въпрос, макар че това беше много хубав финал. При положение е, че в други литератури, може би в всички литератури, има подобни герои и никой не се опитва да зачерква авторите им, нито да ги тотално отъждествява с героите им - ето давам примери: Швейк в Чехия, Тил Ойленшпигел в народното творчество в Германия, Рип Ван Уинкъл в Англия и сигурно има още десетки примери. Настрадин Ходжи, примерно, да се върнем тук - в българското творчество и Хитър Петър. Каква е твоята рецепта за справяне с подобен тип буквалистични саморазкривания на хора, които смятат, че трябва да се затваря литература или да се маха писател? Това не е ли някакъв нов нацизъм в 21 век?
Иво Милев: Той е жертва на отричането на идеологията, т.е. на деконструкцията на всякакви идеологии и става жертва по същия начин на идеология. Единственото спасение е зрялост. За съжаление нямаме такава карма, може би, българите. Надявам се да се измъкнем от нея. Да повтаряме винаги едно и също. Да почваме винаги от начало. Не го откривам това аз. Още Петър Мутафчиев, интелектуалеца и историка, го е казал: „духа на отрицанието в българската култура“. Николай Райнов за тази постоянна цикличност и постоянно почване от нула и никакво натрупване сякаш на история. Ще го видим в нашата история много ясно. Освобождение... четири войни, преврат, отново почване всичко, 1945 г. – всичко отново; 1989 г., няколко десетки години по-късно, всичко почваме отново.
Това не е история, която е натрупване, това е история, която е катаклизъм! Отношението към Алеко Константинов е на това – ние се връщаме винаги някак си в началото и винаги почваме всичко от начало. Единственото спасение е зрялост.
БГНЕС: А хуморът или? Който ни различава от животинския свят и ни спасява, защото „светът е оцелял, защото се е смял“, както казват?
Иво Милев: И най-важно е само иронията. Да успееш да насочиш хумора и иронията към себе си, да се видиш в... положения в които поставяш, виждаш другите. Бешков един от учениците, сам той признава, че Алеко му е неговият учител, казва: „не може да има хумор и сатира, без преди това да си осъдил себе си“, тоест да се видял, осъдил пороците, които искаш да осмееш у другите в себе си, иначе това става злобен присмех само. И Бешков е успял да го направи това нещо.
БГНЕС: Много ти благодаря. /БГНЕС