На 2 август честваме началото на най-големия бунт срещу османската тирания в Македония и Одринско. Илинденско-Преображенското въстание е върхът на българската национална революция. Обхванало територията от Охрид до Черно море, Илинденското въстание остава най-масовото и добре организирано в новата българската история. 26 000 българи, готови да се борят до край за свобода, вземат участие в бунта.

Малко след подписването на Сан-Стефанския мирен договор, който почти изцяло покрива българските етнически територии – Мизия, Тракия и Македония и който възстановява българската държава след 5-вековното турско робство, великите сили решават да разпокъсат България. Берлинският мирен договор оставя една малка държава България в северната част на Балканския полуостров и пряко зависимата от Османската империя държава Източна Румелия. Цяла Македония, Северна Добруджа и Тракия остават за пореден път под чужда власт.

Още същата 1878 година българските революционери вдигат въстание в Македония останало в историята като Кресненско-Разложко. След съединението на двете Българии – Княжество България и Източна Румелия, през 1885 година и последвалата Сръбско-българска война тогавашният министър-председател на България Петко Каравелов произнася слово, на което казва: „Тази година в Тракия, догодина в Македония“. Този цитат е един от многото примери, които показват на къде е била насочена българската национална идея разчертана още от Апостола на свободата Васил Левски, който казва: „И ние сме хора и искаме да живеем човешки: да бъдем напълно свободни в земята си, там гдето живее българинът – в България, Тракия (и) Македония“.

В Солун, на 23 октомври 1893 година, шестима родолюбиви българи създават ВМОРО. „Разисква се надълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището „прямо присъединение на Македония с България“, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се присъедини към България, а в краен случай, ако това не се постигне, ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските народи.“ Това са думи на първия председател на ВМОРО – доктор Христо Татарчев.

Организацията на македонските и тракийските българи е действала по образеца на Васил Левски. Създаването на комитети във всеки град, шифър, тайна поща и много други неща са заимствани от примера на ВРО. Гоце Делчев е човекът инициатор и създател на четническия институт на ВМОРО или по-ясно казано нелегалната армия на Организация.

През януари 1903 година е взето решението за избухването на въстанието. След вземането на решението много видни дейци на Организацията се обявяват против вдигането на бунта в този момент, защото смятат, че населението не е достатъчно добре подготвено, а достатъчно оръжие няма. Един от основателите на ВМОРО Дамян Груев е против вдигането на въстанието, Гоце Делчев, Яне Сандански, Христо Чернопеев и много други видни дейци на революцията в Македония и Одринско са били против. Независимо от многото спорове и разисквания надделява решението за въстание. Една от ключовите обединителни фигури в този момент е точно Дамян Груев, който казва „По-добре ужасен край, отколкото ужаси без край!“, което по-късно се превръща и в един девизите на въстанието.

На Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг ВМОРО се решава въстанието да започне в окръга на 2 август (Илинден). Началото на бойните действия в Одринско се определя за 19 август (Преображение) Въстанието обхваща едновременно всички райони на Битолския революционен, за главен щаб на въстанието са избрани Дамян Груев, Анастас Лозанчев и Борис Сарафов. Освободени са планинските райони на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевската околия. Един от основните мотиви на въстанието е: „Хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот“. С прокламация от Битолския революционен окръг е обявено за началото на въстанието, в което се казва „Долу Турция! Долу тиранията! Смърт за душманите. Да живее народа! Да живее свободата! Ура!“.

На 3 август в Крушево е провъзгласена Крушевската република. Начело на нея застава Никола Карев – председател на Крушевския въстанически комитет. В състава и обявяването на републиката участват много други видни революционери от ВМОРО, сред които Наум и Георги Томалевски, Йордан Пиперката, Петър Ацев, а начело с Питу Гули около 370 въстаници също се присъединяват към армията на новата република. Множество други славни защитници на българщината също вземат участие. Въстаниците съставят „Крушевския манифест“, в който призовават за съвместна борба на всички етнически и религиозни общности срещу османското потисничество, с обещание за равноправие и социална справедливост. Едно от най-големите и кръвопролитни сражения срещу редовна турска армия и башибозук четите на ВМОРО при Крушево дават при Мечин камен, където около 240 четници водят сражение срещу над 2000 души османски аскер. Последните думи на войводата Питу Гули, който загива там, са: „Не бойте се, момчета! Продължавайте боя! Приберете ми пушката!“.

Началото на въстаническите действия в Битолски окръг дава тласък на революционното движение и в Одринска Тракия. Съгласно с решенията на Солунския конгрес за обявяване на масово въстание в Странджанския район е свикан конгрес в местността Петрова нива, който изработва план за действията и избира главен щаб в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. На 18 август бойните действия започват. Освободени са Василико (дн. Царево) и Ахтопол, изтласкват се турските части към Малко Търново и Лозенград. Четите в странджанско са били наричани „смъртни дружини“.

Общата въстаническа армия е наброявала 26 000 души, които се изправят срещу 350 000 души редовна турска войска, разполагаща с модерно въоръжение, артилерия, картечници. Това по никакъв начин не обезкуражава въстаниците, които вдигат и трета част на въстанието.

На Кръстовден, 14 септември, избухва третата част от въстанието. В Серския революционен окръг доскорошните врагове от ВМОК и ВМОРО се обединяват. Яне Сандански заедно с Иван Цончев водят немалко сражения с цел да отблъснат турската армия и да спасят бягащото към свободна България население.

В различни части от въстанието сраженията продължават и до началото на месец октомври, какъвто е примерът с героичното сражение на Годлевия балкан и саможертвата на четата на Радон Тодев. За съжаление както повечето велики епопеи в българската история Илинденско-Преображенско въстание е потушено.

Според данните на мемоара на вътрешната организация от 1904 г. в Битолския и Одринския революционен окръг са станали 239 сражения, в които вземат участие 26 000 въстаници срещу 350 хилядна войска. В сраженията загиват 994 въстаници, опожарени са 201 села, убити са 4600 души от мирното население, а други 30 000 души, жители от Македония и Одринско, избягват в Княжеството. Тези цифри са доказателство за непримиримостта на населението в Македония и Одринско със съществуващия национален и социален гнет, за непреклонната му воля да живее свободно, за стремежа му да отхвърли окончателно османското господство.

„Това бе гласът на първата клетва, положена преди десет години от Дамян Груев в Солун и израсла във всенародно съзаклятие: Безумно дързък боен зов към империята на султаните; Зов за братска помощ към освободените оттатък Рила и Родопите; Зов за човешко съчувствие и за правда към целия цивилизован свят... Тъкмо това обстоятелство, че въстанаха най-отдалечените от България и най-съседни до Гърция македонски краища, дойде да подчертае самородния български характер на движението против турската тирания... Въстанието в Битолско и Одринско беше масово. Целият народ се вдигна на крак и свърза съдбата си – живот, имот и чест – с изхода на борбата. Никое друго въстание на Балканите не струва в толкова късо време толкова много опустошения и невинни човешки жертви. В лицето на въстаналите македонци Турция виждаше най-завършеното въплъщение на българското бунтарство. Ето защо Илинденският подвиг е не само най-висшата точка на борческо напрежение в Македония, но и изкупителна дан на общия български стремеж към свобода.“ Това е равносметката, която дава видния деец и историк на ВМОРО Христо Силянов.

Илинденско-Преображенската епопея остава връхна точка в националноосвободителните борби на българите в етническите български земи. Въстанието остава пример за героизма и саможертвата на македонските и тракийските българи дали живота си за обединението на родината. То е пример за поколение македонски революционери напред, които са продължавали и помнели борбата за българщината.

Поклон и вечна слава пред Илинденци! I БГНЕС

------

Калоян Христов, репортер в Отдел „Вътрешна информация“ на БГНЕС.