Не можеш да се импровизираш като политически лидер. Когато Франсоа Байру, от върха на своя Хималай, призова французите и политическата класа да поемат отговорност за бюджета, неговите заклинания са толкова убедителни, колкото тези на генерал от пехотата, чийто единствен опит е да си е играл на войници, когато е бил малък. Липсва му най-важното – силата на убеждението, която поглъща всичко по пътя си.

Това е фундаменталният проблем на Франсоа Байру. Той има толкова високо мнение за себе си, че успява да се убеди, че само думите му ще предизвикат такъв отзвук сред французите, че те ще излязат на улицата, за да го умоляват да остане на поста си.

Това е далеч от истината. Той си въобразява, че е спасител, а всъщност назначаването му е било просто дело на апаратите, обстоятелствата и необходимостта да се запълни празнината, за да не се допусне опозицията да се настани в Матиньон.

Франция никога не е имала истинска нужда от Франсоа Байру. Ако наистина съществува музика на Байру, тя прилича на безобидна детска песничка, на някаква сладникава мелодия, която не е лишена от чар, но е толкова малко заразителна, че неизбежно приспива нещастния човек, принуден да я слуша.

Думите на Франсоа Байру не оставят следа. Те са досадни, както са досадни изказванията на погребенията, когато някой далечен братовчед се впуска в погребална реч, която с претенциозността и дължината си предизвиква у присъстващите толкова дълбоко чувство на отчаяние, че стигаме дотам да упрекнем покойника, че ни е подложил на такова изпитание.

Да се обзаложим, че ако Уинстън Чърчил беше имал красноречието на Франсоа Байру, Обединеното кралство нямаше да издържи дълго, преди да попадне под германското иго.

Не е достатъчно да заимстваш драматичните акценти от трагедията, за да убедиш аудиторията си във важността на даден момент. Необходимо е да се въплъти това слово, да се въплъти с такава сила, с такава автентичност, че всеки, който го чуе, да почувства в плътта си колко решаващ е този момент.

Франсоа Байру е от твърде дълго време на политическата сцена, за да не носи със себе си цял набор от предразсъдъци, които правят речта му нечуваема.

Но въпреки че последните изявления на министър-председателя бяха войнствени и произнесени с сериозен и проникновен тон, те не произведоха никакъв ефект, освен дълбока скука и дори откровена незаинтересованост. Упоритостта и волята не са достатъчни. Необходимо е и нещо друго – усещането, че сме пред човек, чието желание да каже истината е съпроводено от истинско движение на душата, от искреност, плод на съзнанието и истината.

Това е въпрос на чар, на талант, на онова „нещо”, което отличава обикновения човек от изключителната личност.

При последния има нещо като вътрешна сила, но в същото време естествена, която придава на думите му този вид очевидност, способна да съблазни и най-упоритите му противници.

Въпреки себе си, умът се оказва пленен от реч, чиято, независимо от различията в мненията, усеща, че го засяга изцяло.

При Франсоа Байру речта е мека, безвкусна, атонична. Беарнецът може да повтаря десет, сто, хиляда пъти, че ситуацията е сериозна, но речта му, поради инерцията, която разпространява, само леко ще докосне съзнанието. Той е такъв, какъвто е: честен, но пресметлив, горд, но с преувеличена гордост, която крие чувство на слабост, упорит, но с кураж, който произтича от самонадеяност, в която се усеща повече желанието да впечатли другия, отколкото да го убеди наистина в правотата на своето разсъждение.

Франсоа Байру обаче има заслугата да бъде последователен – особено по въпроса за дълговете – качество, което в политиката е толкова рядко, колкото верността при женкаря.

Но това не е достатъчно. За да претендираш, че олицетворяваш една страна и да я доведеш до дълбоки реформи, понякога трябва да имаш смелостта да излезеш извън рамките на приличието, да излезеш от себе си, за да разтърсиш съзнанието.

Байру е затворник на Байру. Той е в политиката от твърде дълго време, за да не носи със себе си цял набор от предразсъдъци, които правят речта му нечуваема. А тъй като речта му е тромава и изразът му е скован, той не успява да убеди никого извън кръга на своите верни последователи. Вероятно това е жалко за страната, но човек никога не може да избяга от това, което е. Рано или късно, след като поеме отговорности, недостатъците му излизат на бял свят, а с тях и слабостите и пороците му. | БГНЕС

---

Лоран Сагалович, материал за портала Slate.