Киър Стармър винаги е бил необичаен избор за лидер на Лейбъристката партия. Той така и не усвои напълно изкуството на политиката и често създаваше впечатлението, че дори няма желание за това. Бившият главен прокурор на Великобритания постепенно се издигна в партийните редици в момент, когато лейбъристите отчаяно търсеха човек, който да внесе поне елементарна компетентност. 

През 2020 г. Великобритания все още се намираше в хаоса след референдума за Брекзит. Борис Джонсън беше министър-председател благодарение на обещанието си да „довърши Брекзит“, а основната опозиционна партия беше под контрола на левия Джереми Корбин. Лейбъристите избраха нов курс и заложиха на човек без ярко политическо минало – Стармър.

Обещанието му беше да направи партията отново способна да печели избори. Той изпълни тази задача. През юли 2024 г. Лейбъристката партия спечели парламентарните избори за първи път от 14 години с мнозинство от 174 места – третият най-добър резултат в историята ѝ. Консерваторите се сринаха, а днешните политически сили, които набират скорост – „Реформирай Обединеното кралство“ и Зелените – тогава почти не се забелязваха.

Стармър наследи икономика в застой, силно задлъжняла държава и занемарена обществена инфраструктура. За разлика от еуфорията след победата на Тони Блеър през 1997 г., през 2024 г. настроението беше по-скоро на облекчение и надежда, че новият премиер ще възстанови нормалното функциониране на държавата.

По-малко от две години по-късно настроенията са коренно различни. Жизненият стандарт продължава да стагнира, а популярността на Стармър се срина. Той е подложен на атаки от всички фракции в партията си и отчита едни от най-ниските рейтинги за британски премиер в съвременната история.

След тежките поражения на местните избори в Англия и на изборите в Шотландия и Уелс все повече съпартийци започнаха открито да настояват за оставката му или поне за график за оттегляне. Стармър отказа да отстъпи и обеща да си вземе поука от грешките. Опитът му да рестартира управлението си чрез голяма политическа реч обаче се оказа неубедителен.

В биографията си за Стармър, публикувана малко преди той да влезе на „Даунинг стрийт“ 10, журналистът Том Болдуин го нарича „неполитик“. Според него Стармър не отговаря на традиционния образ на политически лидер – няма харизма като Борис Джонсън, нито голяма визия, събрана в кратък лозунг.

Дори самият Болдуин, който дълго време оставаше лоялен към Стармър, по-късно се присъединява към нарастващия кръг от разочаровани поддръжници.

Още от първите дни на управлението си Стармър възприе предпазлив и нерешителен подход.

Плановете за социални реформи бяха изоставени след вътрешнопартийни бунтове. Намаляването на помощите за отопление на възрастните хора предизвика обществено недоволство и впоследствие беше смекчено. Данъчни мерки бяха обявявани и след това променяни или отменяни.

Управлението срещна проблеми и при въвеждането на цифрови лични карти, превръщайки популярна идея в спорна политическа тема.

Стармър изглеждаше неспособен да взема категорични решения. Опитвайки се да не засегне никого, той в крайна сметка разгневи почти всички.

Според критиците му по-дълбокият проблем е, че никога не е имал ясно определена позиция по ключовите въпроси.

Под влиянието на началника на кабинета си Морган Максуини той възприе тезата, че Лейбъристката партия трябва да се придвижи надясно, за да си върне работническите избиратели, привлечени от „Реформирай Обединеното кралство“.

Това доведе до серия спорни изказвания по темата за имиграцията. Най-острите критики предизвика предупреждението му, че Великобритания рискува да се превърне в „остров на непознати“ – фраза, която мнозина свързаха с реториката на консервативния политик Енох Пауъл от 60-те години.

Авторът на анализа определя назначаването на Питър Манделсън за британски посланик във Вашингтон като най-голямата грешка на Стармър.

Бившият министър и архитект на ерата на Тони Блеър е смятан за противоречива фигура заради връзките си с Джефри Епстийн, както и заради бизнес контактите си с Русия и Китай.

Стармър е бил убеден, че Манделсън ще успее да изгради добри отношения с американския президент Доналд Тръмп. Този ход се провали зрелищно.

Последвали са кадрови чистки, включително смени на високопоставени държавни служители, ръководители на кабинета и комуникационни екипи.

Стармър може да се похвали с известни успехи на международната сцена. Той работеше добре с европейските съюзници по въпроса за Украйна и се стремеше към стабилност във външната политика.

Отношенията със САЩ обаче се влошиха, а Великобритания постепенно загуби част от влиянието си в Близкия изток, в отношенията с Китай и дори в рамките на Британската общност.

Що се отнася до Европейския съюз, Брюксел все по-често изразяваше недоволство от обещанията на Лондон за „рестарт“ на отношенията без конкретни стъпки за постигането му.

Въпреки нарастващото недоволство авторът смята, че част от критиките към Стармър са прекомерни.

По време на управлението му бяха постигнати известни подобрения, включително намаляване на листите на чакащите в Националната здравна служба и реформи в образованието.

Избирателите обаче престанаха да ги забелязват. По време на последните местни избори кандидати на Лейбъристката партия съобщаваха, че само споменаването на името на Стармър често предизвиквало гневни реакции.

Каквото и да се случи оттук нататък, политическата нестабилност във Великобритания се задълбочава. Смяната на Стармър би означавала седми министър-председател за десет години. Неговото управление ще остане пример не как се упражнява власт, а как не бива да се упражнява. | БГНЕС

--------

Джон Кампфнер, "Форин Полиси"