В България трябва да се знае, че българската общност в Украйна – най-голямата в света – също е пострадала при Гладомора, особено азовските и таврийските българи в състава на Украинската съветска република. Те са преживели всичко това заедно с украинците.

Това заяви в интервю за БГНЕС доц. д-р Олена Чмир от Катедрата по славянска филология в Киевския национален университет „Тарас Шевченко“. Още от 1974 г., когато започва да следва българска филология, работи върху теми, свързани с българския език, историята на българската общност в Украйна и българистиката като научна област. 10 години ръководи Центъра по български език, литература и култура към университета. В момента е и лектор по украински език в Софийския университет.

С нея говорим за жертвите на Гладомора в Украйна, които бяха почетени с панихида в храма „Св. Неделя“ на 21 ноември.

БГНЕС: Какво е значението на днешния ден, на днешната панихида за украинската общност в България и като цяло за украинския народ?

Олена Чмир: Тази панихида за нас, украинците, е много важна дата, защото четвъртата събота на ноември е Денят на паметта на жертвите на Големия глад – Гладомора. Това е изкуствено организиран глад, наложен от болшевишкия режим през 1932–1933 г.

За много украинци този ден е възможност да почетем своя род, своите близки. В моето семейство от глад са умрели прадядо ми, прабаба ми, моята леля, която никога не съм познавала, и сестрата на моя дядо. Останалата част от семейството е успяла да избяга в Донбас – дядо ми се е преместил малко по-рано, а баба ми тръгва натам по-късно с трите деца. Така са оцелели. За много украинци това е лична история и панихидата е възможност да направя онова, което правя всяка четвърта събота на ноември – да почета своя род, трудолюбиви и заможни хора, живели на една от най-плодородните земи в света и умрели от глад.

БГНЕС: Прикриваше ли тези исторически факти официалната история в миналото? Какво все още не знаем за Гладомора – в Украйна или в България?

Олена Чмир: Това беше абсолютно забранено да се споменава. От моята баба, например, която е изгубила едно дете, останало при баба и дядо ѝ, никога не съм чувала думата Гладомор. Наричала го е „голодовка“. Всъщност думата съм я чула от нея. Какво е станало после разбрах от по-младите роднини – например, че в тяхното село в Полтавска област са умирали цели семейства по 15 души. Когато моите роднини се изнесли в Донбас, пращали колети, но съседите просто са си ги взимали.

Историята за Големия глад в Съветския съюз беше напълно забранена. В съвременна Украйна не се знае за това. От възстановяването на независимостта през 1991 г., особено по време на президентството на Виктор Юшченко, бяха положени огромни усилия тази памет да се възстанови и да се почита. Хората просто са чакали този момент.

Още от 1991 г. по селата започват да изграждат паметници и да поставят мемориални плочи. На моите студентите показах тези примитивни каменни мелници – два каменни кръга за мелене на брашно. Комунистите са ги изземали, за да не могат хората да приготвят каквото и да било. В едно село в Черкаска област един човек решил да направи паметник от такива камъни. Искал да събере 40–50, а хората донесли стотици.

Този ден е национален ден на паметта. В Киев има прекрасен музей за Гладомора. Съставени са паметни книги по области, в много томове, в които просто се изреждат имената на загиналите. До днес не се знае точният брой жертви – от три до десет милиона. Това просто не може да бъде установено.

И в България би трябвало да се знае, че българската общност в Украйна – най-голямата българска общност в света – също е пострадала, особено азовските и таврийските българи в състава на Украинската съветска република. Те са преживели всичко това заедно с украинците. След Втората световна война, когато Бесарабия се присъединява към Украйна, пак има глад – през 1946–1947 г., от който страдат бесарабските българи. Според мен тяхната памет също трябва да бъде почитана в България.

БГНЕС: Намирате ли паралел между тогавашния болшевишки режим в Москва и действията на днешния режим в Москва срещу украинския народ?

Олена Чмир: Да. И Големият глад – Гладомор, и днешната война са действия, насочени към заличаване на украинската идентичност. Знаем, че войната, която се води днес, има за цел украинската идентичност да изчезне. Големият глад също е бил война срещу идентичността, защото носителите ѝ тогава е било предимно селското население: езикът, традицията, културата са били пазени в селата. Големите градове в Украйна са били русифицирани след двеста години в Руската империя.

Аз не правя разлика между действията на Руската империя, Съветския съюз и днешната Руска федерация – това са действия, насочени към унищожаване на украинците като етнос. В началото на 90-те години присъствах на едно изказване на Збигнев Бжежински в Киев. То започна с думите, че без Украйна Русия никога не може да бъде империя. И че онези, които не искат да изгубят идентичността си, трябва да бъдат унищожени, а останалите – русифицирани. За мен днешната война е продължение на Големия глад.

БГНЕС: Какво е Вашето послание към сънародниците ви?

Олена Чмир: Да помним и да се борим, да не се предаваме. | БГНЕС