Съвременните автократи са майстори в изкуството да манипулират медиите и общественото мнение. Те избягват бруталните репресии или откритото насилие и запазват облика на демокрация – като същевременно я изпразват от нейната същност.

Критиците често обвиняват президента Доналд Тръмп, че таи деспотични амбиции. Журналисти и академици правят паралели между неговия стил на лидерство и този на авторитарни лидери в чужбина. Някои демократи предупреждават, че Съединените щати се плъзгат към автокрация - система, в която лидерът притежава неограничена власт. Други възразяват, че наричането на Тръмп автократ е преувеличение.

В края на краищата той не суспендира конституцията, нито принуждава учениците да празнуват заслугите му, нито екзекутира съперниците си, както направиха диктатори като Аугусто Пиночет, Мао Цзедун или Саддам Хюсеин.

Но съвременните автократи не винаги приличат на своите предшественици от ХХ век. Те имат чист имидж, избягват откритото насилие и използват езика на демокрацията. Те носят костюми, провеждат избори и твърдят, че са говорители на волята на народа. Вместо да тероризират гражданите си, мнозина използват медийния и комуникационния контрол, за да влияят на общественото мнение и да насърчават националистически наративи. Много от тях дойдоха на власт не чрез военни преврати, а чрез избирателните урни.

„Меката сила“ на съвременните автократи

В началото на 2000-те години политологът Андреас Шедлер измисли термина „електорален авторитаризъм“, за да опише режими, които провеждат избори без реална конкуренция. Изследователите Стивън Левицки и Лукан Уей използват друг термин, „конкурентен авторитаризъм“, за да обозначат системи, в които съществуват опозиционни партии, но лидерите ги отслабват чрез цензура, изборни измами или различни правни манипулации. Заедно с икономиста Сергей Гуриев изследваме по-широка стратегия, която съвременните автократи използват, за да завземат и задържат властта. Ние го наричаме „информационна автокрация“ или „спин диктатура“. Тези лидери не разчитат на насилствени репресии. По-скоро те поддържат илюзията, че са компетентни, че уважават демократичните принципи и че защитават нацията – защитавайки я от външни заплахи или вътрешни врагове, които биха се опитали да подкопаят нейната култура или да откраднат богатството й.

Унгарският премиер Виктор Орбан е добър пример за този подход. Първо той беше на власт от 1998 до 2002 г., след което се върна в светлината на прожекторите през 2010 г., преди да спечели още три избори - през 2014, 2018 г. и 2022 г. - след кампании, които международни наблюдатели описаха като „заплашителни и ксенофобски“. Орбан запази формалните структури на демокрацията – съдилища, парламент и редовни избори – но систематично ги изкормва. През първите си две години на поста той назначава само лоялисти в Конституционния съд, чиито правомощия са да проверяват конституционността на законите. Той принуди съдиите да напуснат длъжност, като наложи по-ниска пенсионна възраст и пренаписа конституцията, за да ограничи обхвата на съдебния им контрол. Той също така засили правителствения контрол върху независимите медии. За да се погрижи за имиджа си, Орбан е насочил държавните средства за реклама към медии, които са благоприятни за него. През 2016 г. един от неговите съюзници купи най-големия опозиционен всекидневник в Унгария и след това внезапно го затвори.

Орбан също така атакува адвокатски асоциации и университети. Централноевропейският университет, регистриран както в Будапеща, така и в Съединените щати, някога символизираше новата демократична Унгария. Но закон, санкциониращ институциите, акредитирани в чужбина, я принуди да се премести във Виена (Австрия) през 2020 г.

Орбан обаче като цяло избягва използването на насилие. Журналистите са тормозени, а не хвърлени в затвора или убивани. Критиката е дискредитирана, но не е забранена. Силата на привличане на унгарския премиер се основава на наратива, че страната му е под обсада – от имигранти, от либерални елити и от чужди влияния – и че само той е способен да защити суверенитета и християнската идентичност на страната. Този дискурс резонира много силно сред по-възрастните, селските и консервативните гласоподаватели, дори ако се възприема като отблъскващ от градското и по-младото население.

Глобална повратна точка за автократите

През последните десетилетия варианти на диктатурата на манипулацията се появиха в Сингапур, Малайзия, Казахстан, Русия, Еквадор и Венецуела. Лидери като Уго Чавес и младия Владимир Путин консолидираха властта си и маргинализираха опозицията чрез ограничено насилие. Данните потвърждават тази тенденция. Въз основа на доклади за правата на човека, исторически източници и местни медии, моят колега Сергей Гуриев и аз установихме, че глобалният брой политически убийства и затвори от автократи рязко е намалял от 1980-те до 2010-те години.

Човек с право може да си зададе въпроса защо. Във взаимосвързания свят откритите репресии си имат цена. Атаките срещу журналисти и дисиденти могат да накарат чужди правителства да наложат икономически санкции и да възпрат международните компании да инвестират средствата си в тях. Ограничаването на свободата на изразяване също така рискува да задуши научните и технологичните иновации; ресурс, от който дори автократите се нуждаят в съвременните икономики, базирани на знанието.

Въпреки това, по време на епизоди на криза, дори манипулативните диктатори често се връщат към по-традиционни тактики. В Русия Путин насилствено потуши протестите и хвърли в затвора политически опоненти. В същото време по-бруталните режими, като тези в Северна Корея и Китай, продължават да управляват със страх, съчетавайки масово лишаване от свобода с напреднали технологии за наблюдение. Но като цяло манипулацията е тази, която замества терора.

Съединените щати все още ли са демокрация? Съгласен съм с повечето анализатори, че Съединените щати остават демокрация. Все пак някои от тактиките на Тръмп напомнят на тези на информационните автократи. Той атакува пресата, отменя съдебни решения и оказва натиск върху университетите да ограничат академичната независимост и международния прием. Възхищението му от силни мъже като Путин, Си Дзинпин в Китай и Найиб Букеле в Ел Салвадор тревожи наблюдателите. В същото време Тръмп редовно очерня демократичните си съюзници и международни институции като ООН и НАТО.

Някои анализатори твърдят, че демокрацията зависи от поведението на политиците. Но система, която оцелява само ако лидерите изберат да играят по правилата, не е наистина устойчива система. Най-важното е дали пресата, съдебната система, организациите с нестопанска цел, професионалните асоциации, църквите, синдикатите, университетите и гражданите имат силата и волята да държат лидерите отговорни за действията си.

Богатите демокрации, като тези на Съединените щати, Канада или много западноевропейски страни, се възползват от силни институции – вестници, университети, съдилища и асоциации – които служат като проверки и баланси. Тези институции помагат да се обясни защо популисти като Силвио Берлускони в Италия или Бенямин Нетаняху в Израел, въпреки че са обвинени в заобикаляне на изборните правила и застрашаване на независимостта на съдебната система, не са разрушили демокрациите в своите страни.

В Съединените щати Конституцията осигурява допълнителна защита. Промяната му изисква мнозинство от две трети в двете камари на Конгреса, както и ратификация от три четвърти от щатите - много по-голямо препятствие, отколкото в Унгария, където Орбан се нуждаеше само от мнозинство от две трети в парламента, за да пренапише конституцията.

Разбира се, дори Конституцията на САЩ може да бъде отслабена, ако президентът се противопостави на Върховния съд. Но подобен ход би рискувал да предизвика конституционна криза и да отчужди ключови поддръжници. Това не означава, че американската демокрация е имунизирана срещу всякакви опасности. Но институционалните му основи са по-стари, по-силни и по-децентрализирани от тези на много скорошни демокрации. Нейната федерална структура, благодарение на многобройните си юрисдикции и възможности за вето, затруднява доминирането на един лидер.

Възходът на диктатурите на манипулацията обаче трябва да ни предизвика. По целия свят автократите са се научили да контролират гражданите си чрез фалшива демокрация. Разбирането на техните техники може да помогне на американците да запазят истинската демокрация. I БГНЕС

------------------

Анализ на Даниел Трейсман в „Конверзейшън“, професор по политически науки, Калифорнийски университет, Лос Анджелис