От пролетта на 2021 г. България навлезе в продължителен период на политическа нестабилност, белязан от чести парламентарни избори, трудно съставяне на мнозинства и кратък живот на редовните правителства. В рамките на малко повече от три години страната проведе седем парламентарни вота – безпрецедентна ситуация в най-новата ѝ история, предаде репортер на БГНЕС.

Началото беше поставено на 4 април 2021 г., когато изборите бяха спечелени от партията ГЕРБ. Въпреки първото място обаче, кабинет не беше съставен. Последва нов вот на 11 юли 2021 г., този път спечелен от „Има такъв народ“, но и той не доведе до редовно правителство. Така България се оказа в поредица от служебни кабинети и на практика без стабилно управление.

Изход от задънената улица сякаш се появи след изборите на 14 ноември 2021 г., когато „Продължаваме промяната“ спечели вота и състави правителство начело с Кирил Петков. Кабинетът обаче просъществува едва около шест месеца и падна след вот на недоверие през юни 2022 г., връщайки страната отново в изборна спирала.

Следващите избори – на 2 октомври 2022 г. – отново излъчиха победител в лицето на ГЕРБ, но без възможност за съставяне на кабинет. Ситуацията се повтори и след вота на 2 април 2023 г., макар тогава да се стигна до компромисно решение – т.нар. ротационно управление между ГЕРБ и „Продължаваме промяната“. Това правителство, станало известно като „Денков-Габриел“ или „сглобката“, просъществува около девет месеца – от юни 2023 г. до март 2024 г., когато се разпадна заради политически разногласия.

Последвалите избори на 9 юни 2024 г. и 27 октомври 2024 г. отново затвърдиха тенденцията – ГЕРБ остава първа политическа сила, но без достатъчна подкрепа за самостоятелно управление. Така страната продължи да се управлява основно от служебни кабинети, назначавани от президента.

Натрупването на толкова много избори за кратък период ясно показва дълбоката фрагментация на политическата система. Партиите трудно намират пресечни точки за съставяне на устойчиви коалиции, а общественото доверие постепенно ерозира. В същото време честите вотове не водят до съществена промяна в разпределението на силите, което допълнително задълбочава усещането за политически застой.

Така България се оказва в своеобразен „цикъл от избори“, при който вотът се превръща по-скоро в инструмент за отлагане на решения, отколкото в механизъм за стабилизиране на управлението. Въпреки отделните опити за съставяне на редовни кабинети, те остават краткотрайни, а страната продължава да търси формулата за дългосрочна политическа стабилност. І БГНЕС