Действието на разпоредбата на чл. 79б, ал. 2 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) е оправдано единствено по целесъобразност – улесняване на администрацията в дейността ѝ по събиране на глобите и намаляване на съдебните дела. Всяко ограничаване на основните конституционно гарантирани права на гражданите, което има за цел да компенсира неспособността на държавата да изпълнява задълженията си, е недопустимо в правовата държава, пише "Лекс".

Това заявява Наказателната колегия на Върховния касационен съд (ВКС) в становище до Конституционния съд (КС).

Пред КС е атакувано правилото, че когато човек плати 80% от глобата до 14 дни след налагането ѝ, това води до прекратяването на делото срещу наказателното постановление в частта му за нея, защото тя влиза в сила от деня на плащането. То беше оспорено от състав на Административен съд София-град. „Лекс“ представи първите становища по него – на МВР и на Асоциацията на прокурорите, а сега своето е изразил и ВКС.

„Суверенно право на Народното събрание е да формира наказателната политика на държавата, но в случая сме изправени пред неоправдано и непропорционално ограничаване на правото на защита на административно наказания, на право на достъп до съд на санкционираното лице, както и до нарушаване принципа на правовата държава“, заявяват върховните съдии.

Те подчертават, че текстът в ЗАНН е приет, за да се увеличи събираемостта на глобите чрез привилегия за санкционирания при доброволно и своевременно плащане, както и за да бъдат облекчени администрацията в дейността ѝ по събиране на санкциите и съдилищата от дела, при които се оспорва само размерът им.

С него на практика се въвежда изключение от правилото, че всеки може да обжалва пред съд акт на администрацията.

„Всяко установяване от законодателя на изключение от съдържащо се в Конституцията общо правило на обжалване на глоби от граждани по повод извършено административно нарушение трябва да се основава не на целесъобразност, защото с посочения регламент се преследва постигането на очертаните по-горе цели – увеличаване събираемостта на глобите и имуществените санкции, улесняване на администрацията по събиране на държавните вземания и разтоварване на съдилищата от дела, а на сериозни и основателни причини, като изключението трябва да е ясно и точно формулирано и да се основава на ясен и точен критерий, който да обуслови нуждата от него“, категоричен е Върховният касационен съд.

Те подчертават, че Конституцията (чл. 56), прогласява правото на защита на гражданите, в случаите на нарушени или застрашени техни права.

„Правото на защита имплицитно включва в себе си право на активно поведение на всеки гражданин при накърнени негови права и законни интереси да се обърне към съд за решаване на правния спор. Затова и възможността да се осъществи съдебен контрол върху онези правораздавателни актове на администрацията, с които се налагат глоби на гражданите, е предвидена в чл. 120, ал. 2 от Конституцията, което идва да покаже важността на правото на гражданина да сезира съда, когато са нарушени или застрашени негови права и законни интереси“, пишат върховните съдии.

Те констатират, че правилото на чл. 79б, ал. 2 ЗАНН прегражда достъпа до съд на санкционирания по оспорване на наказателното постановление. И напомнят, че макар да се касае до административнонаказателно производство, става дума за наказателно обвинение и достъпът до съд трябва да бъде винаги открит.

„И ако за санкционираното пълнолетно вменяемо лице, което по своя преценка е взело решение да използва възможността по чл. 796 ЗАНН и да не оспорва извършеното нарушение, нормата е търпима, защото гражданинът е този, който решава как да постъпи – дали да упражни правото си на жалба или да плати 80% от размера на наложената му глоба/имуществена санкция и да се откаже от съдебно обжалване, то в случаите на заплатена глоба от трето лице наказателното постановление става окончателно и в случай на депозирана пред съд жалба от санкционираното лице производството по делото се прекратява, като се преклудира правото му да обжалва наказателното постановление“, изтъква ВКС.

Що се отнася до фикцията, че плащането е равнозначно на отказ от обжалване, върховните съдии заявяват: „Не може да се приеме, че заплащането на глобата/имуществената санкция демонстрира действително нежелание на санкционираното лице да обжалва наказателното постановление. Това действие на администранивно наказаното лице може да е мотивирано от различни съображения“.

Те са категорични, че въведеното ограничение да се обжалва наказателното постановление противоречи на принципа на правовата държава. И напомнят, че правова държава е тази, в която държавната власт се основава на закони, които материално и формално съответстват на Конституцията и са създадени за запазване на човешкото достойнство, постигане на свобода, справедливост и правна сигурност. „Това е така, защото правовата държава в материален смисъл е държава на справедливостта, в която правният ред съблюдава и защитава основните права на гражданите. А в случая тъкмо основно право на гражданите е ограничено“, заключава ВКС. | БГНЕС