Това се случи на висока цена, но Джо Байдън най-накрая измести своя наследник от първите страници на вестниците миналата седмица. Първо започнаха да валят унищожителни истории за заговора на най-близките помощници на Байдън да прикрият неговото психическо и физическо влошаване, като кулминацията бе публикуването на книгата на Джейк Тапър и Алекс Томпсън „Първороден грях: Упадъкът на президента Байдън, неговото прикриване и катастрофалният му избор да се кандидатира отново“. На всичкото отгоре дойде новината, че Байдън има рак на простатата в четвърти стадий.

Най-забележителното нещо в „Първороден грях“ за този читател беше почти пълното отсъствие на външнополитическия екип на президента Байдън в разказа. Това не е така, защото те не са били наблизо или не са знаели. Господата Тапър и Томпсън подчертават, че Антъни Блинкен и Джейк Съливан са имали по-добър и редовен достъп до все по-затворения в себе си президент, отколкото който и да е друг секретар на кабинета или висш помощник извън вътрешния кръг от верни на Байдън хора, които авторите наричат Политбюро. От много източници знаем също, че европейските лидери са били обезпокоени и озадачени от нередовното поведение на  Байдън на международни срещи. И все пак „Първороден грях“ отделя много по-малко внимание на действията и пропуските на външнополитическия екип на Байдън, отколкото на тези на неговите вътрешни съветници.

Има основателни причини, поради които външнополитическият екип би могъл да се сплоти около болния президент. Байдън запази голяма част от затихващата си енергия за външната политика и вероятно е бил по-ефективен на срещите на външнополитическия екип, отколкото на срещите по други теми. И ако сте президентски съветник, може би не смятате, че патриотизмът изисква от вас да съобщавате на света за провалите на лидера. Съветниците на Франклин Д. Рузвелт са държали устните си плътно затворени през 1944 и 1945 г.; може би най-близките служители на Байдън са решили да последват техния пример.

Господата Тапър и Томпсън предполагат, че прогресивните помощници от вътрешната страна са се възползвали от влошаващото се психическо състояние на Байдън и разбираемата му загриженост за развоя на живота на сина му Хънтър, за да притъпят по-центричните политически инстинкти на президента по въпроси като сигурността на границите. Не видях много доказателства за това по отношение на външната политика. По онова време ми се струваше, че интелектуалните отпечатъци на Байдън са навсякъде във външната политика - че помощниците и служителите, които разработват и изпълняват политиката, се придържат към червените линии на Байдън, съобразяват се с неговите инстинктивни предпочитания и ни дават една наистина байдънска политика. Нищо в „Първороден грях“ не ме кара да преразгледам тази преценка.

Но въпросът остава: каква цена плати Америка за това, че в Овалния кабинет имаше един все по-унизен човек в момент на нарастваща международна опасност?

Това, от което най-много се нуждаехме от Джо Байдън, бяха две неща, които той вече не можеше да осигури. Първото беше истинско национално лидерство. С нарастването на заплахите от нечестивото партньорство между Китай и Русия Америка се нуждаеше от президент, който да вижда проблема в неговата цялост и да го формулира убедително пред обществото. Делано Рузвелт направи това в разговорите си край огъня, когато заплахата от Хитлер нарастваше. Хари С. Труман го направи, когато Студената война избухна под негово ръководство. През 2023 г. и 2024 г. Америка се нуждаеше от президент, който да може да обясни защо нещата са се объркали, защо Тайван е важен за нашата сигурност и просперитет и какво трябва да направим, за да спрем устрема към нова ера на международна конфронтация.

Това е нещо, с което Байдън щеше да се затрудни, дори и да притежаваше всички свои способности; то беше напълно непосилно за него в намаленото му състояние.

Освен това се нуждаехме от творчески стратегии. Заплахи като ескалиращите заплахи на Русия срещу Украйна изискваха много повече от неубедителните жестове и слабата дипломация, които не успяха да възпрат най-опасния конфликт в Европа след Втората световна война. Неконвенционалните силови ходове като използването от Русия на Групата „Вагнер“ за пресичане на Африка изискваха нестандартен отговор. Военното разрастване на Китай със сигурност изискваше по-гъвкава и силна американска стратегия, отколкото Байдън успя да предложи.

В по-добрите си дни Байдън все още можеше да се ангажира с чуждестранни лидери по проблеми, които разбираше. Но Владимир Путин и Си Дзинпин не трябваше да се притесняват, че ще бъдат изненадани от Джо Байдън. Те не лежаха будни през нощта, чудейки се какъв неочакван, умен американски контраудар може да разстрои внимателно изработените им планове.

Тъй като заплахите отвъд нашите граници продължават да нарастват, а разломите в икономическите и политическите механизми, които подкрепят американската власт, се разширяват, човек е благодарен, че катастрофалното представяне на Байдън в дебатите миналото лято прекъсна влиянието на неговото обкръжение върху Демократическата партия и фалангата от медийни поддръжници. Въпреки че американската външна политика под ръководството на сегашния президент е като влакче в увеселителен парк, един изтощителен президент може да бъде по-добър от един изтощен президент. Президентът Тръмп понякога прави правилното нещо; Байдън все по-често не правеше нищо. І БГНЕС

--------

Уолтър Ръсел Мийд е професор по международни отношения и един от водещите специалисти по геополитика в съвременния свят. Той е автор на популярната статия „Геополитиката се завръща“, която е публикувана от списание „Форин афеърс“ през 2014 г. и преведена на български от БГНЕС. Неговият настоящ анализ е публикуван в „Уолстрийт джърнъл“.