Френският войник Анри Баскул от 272-ри пехотен полк крачи напред-назад в окоп на фронтовата линия. Около него няколко негови другари пушат лули, до тях стои съд с топла супа, а върху носилка има следи от черна кръв. Това са ежедневни сцени от живота в окопите, който бавно се превръща в непоносимо изпитание.

Младият войник иска да бъде навсякъде другаде, но не и там. На 8 октомври 1916 г., когато настъпва нощта, той взема пушката си, поставя лявата си ръка върху цевта и натиска спусъка. Медицинската диагноза гласи: „прострелване на левия безименен пръст“. Баскул е хоспитализиран за месец, а след това е осъден на седем години тежък труд.

Той не е единственият войник, прибегнал до самонараняване. Още през есента на 1914 г., само месец след началото на Първата световна война, лекари и офицери започват да съобщават за вълна от подобни случаи сред войниците на фронта. Изправени пред ужаса на бойните действия, мъжете вече не са изпълнени с боен дух. Те са станали свидетели на жестокостта на атаките и са усещали миризмата на разлагащи се тела. Окопите оставят дълбоки травми, а войниците виждат собствената си съдба в мъртвите очи на падналите си другари.

„Леката рана“ като спасение

За да избегнат фронта, някои войници се раняват умишлено, но достатъчно леко, за да бъдат изпратени в тила за лечение. В писма и свидетелства често се споменава така наречената „добра рана“ – достатъчно сериозна, за да освободи войника от бойните действия, но не и да го осакати.

„Куршум в прасеца, шрапнел в рамото. Майорът казва, че няма да е нищо. Няколко дни в болница и след задължителния отпуск той ще се върне на поста си“, пише френският вестник Le Courrier de Saône-et-Loire през 1915 г., описвайки отношението към леките наранявания.

Това явление не е ново. Още по времето на Наполеоновите войни войници са си вадели зъби или са отрязвали пръсти, за да станат неспособни да използват оръжията си.

Методите на френските войници през Първата световна война включват поставяне на ръката върху нагорещена цев, умишлено прострелване на ръце или крака и други подобни действия. Военният съдебен лекар Пол Шавини отбелязва през 1915 г., че нараняванията по малки части на крайниците и особено от лявата страна често предизвикват подозрение, тъй като повечето войници са десничари.

С нарастването на медицинския контрол войниците започват да използват по-сложни методи – прием на пикринова киселина, която предизвиква симптоми, наподобяващи жълтеница, заразяване на рани с петрол или прекарване на нощта с голи гърди, за да се разболеят от пневмония. Други симулират заболявания като загуба на слух, амнезия или други състояния.

Сурови наказания за „измамниците“

Военните власти гледат изключително строго на самонараняването. То се приема като дезертьорство или неподчинение и може да доведе дори до смъртна присъда.

Медицинските прегледи се превръщат в ключов момент – лекарите трябва да различат истинските рани от симулираните. Следят се следи от барут около входа на раната, които могат да покажат стрелба от близко разстояние. Някои войници започват да прикриват тези следи, като стрелят през мокра кърпа или хляб.

Понякога обаче лекарските заключения се оказват грешни. През септември 1914 г. майор Катоар обвинява шестима ранени войници от 15-и армейски корпус в измама. По-късно медик открива шрапнел в ръката на един от тях, но вече е късно – двама от войниците са екзекутирани.

Въпреки това някои лекари предупреждават срещу прекомерната строгост. „За лекаря е отблъскващо да изобличава тези войници, които далеч не винаги са лоши хора, но които момент на страх, скука, униние или ужас е отклонил от пътя“, пише списание Paris médical през 1917 г.

Отчаяние сред окопите

Причините за тези действия стават разбираеми на фона на условията на фронта – непрекъснат артилерийски обстрел, алкохолизъм в окопите, плъхове, студ, глад и липса на отпуск до лятото на 1915 г.

Около 12% от екзекуциите, постановени от френските военни съдилища, са свързани със самонараняване. За да възпират останалите войници, имената на осъдените са публично опозорявани пред целите подразделения.

„Няма достатъчно силни думи, за да осъдим тяхното отвратително поведение. Те бяха разстреляни. Имената им трябва завинаги да бъдат заклеймени“, заявява командир през октомври 1914 г.

Самонараняващите се войници са наказвани особено тежко, защото първите месеци на войната са неблагоприятни за френската армия. В очите на командването действията им изглеждат като предателство към родината.

Дали тези войници са били по-страхливи от онези, които са търсили по-безопасни позиции зад фронта или са избягвали директните сблъсъци с врага – това остава въпрос на лична преценка. | БГНЕС 

------ 

Slate