Съществува явление, което може да засегне малки държави, които твърде дълго време са били под закрилата на велика сила.

Когато тази закрила е достатъчно щедра, тези държави могат да станат едновременно военно могъщи, но и стратегически недисциплинирани. Те се научават да разчитат на силата, но губят способността да оценяват последствията. Придобиват белезите на суверенитет, без ограниченията, които той налага, защото цената на този суверенитет се поема другаде – чрез доставки на оръжие, гаранции за сигурност, вета в Съвета за сигурност на ООН и дипломатическата подкрепа на покровителя. С времето стратегическото мислене отслабва. На негово място идва убеждението, че военната сила може да замени държавническото изкуство.

Израел страда именно от такова състояние. Атаката му срещу Иран, извършена заедно със Съединените щати, трябваше да възстанови контрола на Израел над региона. Вместо това тя може да остане в историята като моментът, в който ограниченията на израелската мощ станаха очевидни.

Иран беше сериозно отслабен, но не и променен. Ядрената му програма беше увредена, но не унищожена. Режимът оцеля. Вместо нов Иран Израел може да се изправи пред нещо по-лошо – стария Иран, ранен, но закален от оцеляването.

Меморандумът за разбирателство, подписан миналата седмица между САЩ и Иран, има за цел да прекрати военните действия при условия, определени именно от тези две държави. Това ясно показва границите на израелските постижения. Израел успя да води война заедно със САЩ, но не успя да определи как ще завърши тя.

Това е истинският проблем зад оперативните успехи на Израел. Страната демонстрира, че може да достигне Иран и да му нанесе удар, но способността да поразиш противника не означава, че си решил проблема. Остава стратегическа безпътица, дипломатическа изолация и зависимост от Съединените щати, по-дълбока, отколкото израелските лидери са готови да признаят – дори пред самите себе си.

В продължение на десетилетия Израел говореше на езика на самостоятелността, докато реално съществуваше в рамките на архитектурата на американската защита. Израелските лидери постоянно повтаряха обещанието, че страната винаги ще може да се „защитава сама, със собствени сили“. Зад тази доктрина обаче стояха американски оръжия, разузнавателно сътрудничество, спешни доставки по време на война и 3,8 милиарда долара годишна военна помощ от САЩ. Колкото по-дълбока ставаше зависимостта, толкова по-яростно Израел настояваше, че стои сам.

Проблемът не беше в самите „специални отношения“, а в това, че те постепенно станаха безусловни.

Така окупацията можеше да бъде управлявана, вместо прекратена. Националните претенции на палестинците можеха да бъдат отлагани, отслабвани и накрая представяни като екзистенциална заплаха, която трябва да бъде победена, а не като политически проблем, който трябва да бъде решен.

На Западния бряг селищата можеха да се разширяват, а нападенията на заселници срещу палестински села не само да остават извън контрола на държавата, но и все по-често да бъдат толерирани от нея. Газа можеше да бъде изолирана, обеднявана и оставена без политическа перспектива, защото Вашингтон поемаше голяма част от дипломатическата цена на тези действия.

Тази система можеше да изглежда стабилна до деня, в който се срина.

След 7 октомври Израел отговори на жестокостите с война. Размерът и характерът на последвалото разрушение направиха обвиненията в геноцид част от международните критики към Израел. Независимо от бъдещите юридически решения, страната вече не може просто да отхвърля тези обвинения като клевета.

Разрушенията ускориха и процес, който вече течеше в Съединените щати. Консенсусът в подкрепа на безусловната подкрепа за Израел започна да отслабва още преди 7 октомври под натиска на поколенчески промени, скептичната левица и изолационистката десница.

Военната кампания в Газа направи този разрив още по-видим. Когато американски вицепрезидент напомня на Израел кой плаща голяма част от отбраната му и го предупреждава да не отблъсква единствения си могъщ съюзник, той не създава нова криза в отношенията. По-скоро казва публично неща, които Вашингтон дълго време е обсъждал само при закрити врата.

Досега рискът в отношенията изглеждаше предимно американски – опасността САЩ да бъдат въвлечени във войни, започнати или ескалирани от Израел, или да бъдат свързвани с действия, извършвани под прикритието на американски оръжия, пари и дипломация.

Но зависимостта има две страни.

За Израел опасността не е само, че неговият покровител може да се отдръпне. Опасността е, че тази защита твърде дълго го е предпазвала от дисциплината, която неизбежно съпътства истинската власт.

Израелците имат основания да се страхуват от изоставяне. Враговете им са реални, а самотата не е равнозначна на зрялост. Отдалечаването на Америка няма автоматично да направи Израел по-мъдър или по-сигурен. То може дори да засили обсадното мислене, което уж трябва да преодолее.

Но ако сегашният курс продължи, резултатът вече се очертава – държава-крепост, въоръжена до краен предел, нанасяща удари в широк регион, но ползваща се с все по-малко доверие и разчитаща на покровител, чието собствено общество започва да поставя под въпрос отношенията, които Израел приема за даденост.

Това не е суверенитет. Това е зависимост с висок глас.

Ционизмът започва като стремеж евреите отново да станат действащи лица в историята, а не молители, да носят отговорност за властта, защото най-сетне са я придобили.

Още от самото начало някои еврейски критици на ционизма предупреждават, че държавността, която трябва да премахне гетото, може да го възпроизведе в национална форма.

Съвременен Израел е придал трагичен смисъл на това предупреждение. Държава, въоръжена като регионална сила, но все по-неспособна да си представи политическо бъдеще отвъд употребата на сила, е свела обещанието на ционизма до логиката на гарнизона и е объркала това ограничаване със сигурност.

Ако американската дистанция настъпи, тя не трябва непременно да се разглежда като изоставяне. Тя може да бъде и моментът, в който Израел ще трябва да понесе пълната тежест на собствените си решения.

За израелците, които възприемат американската подкрепа не като привилегия, а като застраховка срещу реални врагове, това вероятно ще звучи опасно наивно.

Но още по-наивна е вярата, че сегашният модел може да продължава безкрайно – че Израел може неограничено да управлява милиони палестинци, да нанася удари из целия регион, да разделя политически своя покровител и въпреки това да разчита Вашингтон да превръща грубата сила в международна легитимност.

Това не може да продължи.

Краят на израелската зависимост от Америка ще бъде болезнен. Такива зависимости обикновено завършват именно така.

Но трагедията няма да бъде в загубата на тази привилегия. Трагедията би била Израел да я загуби и да не научи нищо от това.

Ако Съединените щати наистина започват да оттеглят гаранцията за безусловно спасение, това може да се окаже последният важен подарък, който могат да направят на Израел.

Тогава на изпитание няма да бъде поставена военната мощ на Израел – тя не е под съмнение. Изпитанието ще бъде дали страната е способна да усвои дисциплината, която истинският суверенитет изисква. | БГНЕС 

-------

Йонатан Тувал, Ню Йорк Таймс