Общественото възприятие за мениджъра на Елвис Пресли, полковник Том Паркър, отдавна го е позиционирало като синоним на двулично представяне на артисти, където печалбата надделява над изкуството, а артистът винаги губи лъвския пай.

Може да се разбере защо. Роден като Андреас Корнелис ван Куик, дори името полковник Том Паркър е измислено и изфабрикувано. Следователно, според предположенията, такъв е бил и самият той. Но в „Полковникът и кралят“, нова биография на Паркър, Питър Гуралник разсейва много от тези предположения, за да представи един много по-нюансиран портрет на един високо морален човек, съобщи „Гардиън“.

Гуралник познава тънкостите на тази история по-добре от всеки друг, с изключение може би на самия полковник и Пресли, след като е написал две обемни биографии на певеца (Last Train to Memphis от 1994 г. и Careless Love от 1999 г.). Биографията му за Паркър е не по-малко обемна, с близо 600 страници.

Тя е разделена на две части: първата половина е биография, а втората половина е подбрана преиздадена версия на някои от десетките хиляди писма, бележки и телеграми, които Паркър е написал и архивирал през кариерата си. Гуралник е получил пълен достъп до цялата тази кореспонденция и е успял да види вътрешните механизми и стратегическото мислене на човека, който стои зад публичния мит.

Докато проучваше за книгата, Гуралник преоцени всичко, което преди това е мислил за Паркър, за да му даде „заслуженото място в историята“, изразявайки трудния баланс, който биографът трябва да поддържа. „Не исках да го оправдавам“, казва писателят, „нито да го осъждам.“

Паркър е роден в Бреда, Холандия, през 1909 г. и пристига в Америка незаконно през 20-те години на миналия век без документи. След това пренаписва собствената си история, твърдейки, че е роден в Хънтингтън, Западна Вирджиния. Записва се в американската армия през 1929 г., след което работи в карнавали, преди да стане мениджър на музикални изпълнители като Ханк Сноу, Джин Остин и Еди Арнолд. Неговото прозрение идва, когато вижда Пресли в Louisiana Hayride през януари 1955 г. и веднага разбира, че той ще бъде нов тип звезда и че трябва да го насочи в тази посока.

Паркър официално пое мениджмънта на Пресли през март 1956 г. и представляваше ново поколение мениджъри, които ценяха изкуството повече от търговията. Неговата съдба и тази на Пресли, техните успехи и напрежението между тях останаха свързани до смъртта на Пресли през 1977 г.

„Това е съвсем различен човек от този, за когото го мислят хората“, казва Гуралник, който се запознава с Паркър през 1988 г. и редовно си кореспондира с него. „Беше брилянтен и забавен“, казва той за игривото самомитологизиране, но и хитрото самозащитно поведение на Паркър. „Имаше средствата да ме обезоръжи или да ме държи на разстояние. Винаги беше пет крачки напред“.

Паркър напълно разбираше, че ролята му е да направи този, когото наричаше „момчето“, звезда, като същевременно е преграда, която пречи на звукозаписната му компания, агентите му и Холивуд в амбицията им да „омекотят Елвис“. Пресли беше единственият творчески арбитър на себе си. Паркър рядко даваше съвети за сценичното представяне и не даваше съвети за избора на песни или записването. „Елвис беше неговият артист. Той прегърна музиката, защото прегърна артиста.“

Мениджмънтът на артисти често включва и известна степен на сценично дирижиране. Брайън Епщайн облече Бийтълс в костюми. Андрю Луг Олдъм разроши прическите на Ролинг Стоунс. Малкълм МакЛарън, поне в съзнанието си, беше кукловодът на Секс Пистолс. Паркър обаче рядко се намесваше. „Елвис беше човек, в когото Паркър виждаше потенциал за безкраен растеж“, твърди Гуралник. Паркър рядко губеше самообладание и работеше по 16-18 часа на ден, седем дни в седмицата, за Елвис. Неговата отдаденост беше пълна.

Питам Гуралник дали смята, че миналото на Паркър в карнавала (исторически хората от него са били гледани с подозрение като скитащи се аутсайдери) или като имигрант е било фактор за предубеденото отношение на обществеността към него. Писателят предполага, че Паркър всъщност се е възползвал от това, вместо да се плаши от него. „Никой не е бил по-американски или по-самостоятелен от Том Паркър“, твърди писателят.

Едно участие на Елвис в Лас Вегас беше предоговорено в кафенето на един хотел. Паркър беше помолен да обмисли някои „други екстри“ (нелегална сделка), но категорично отказа. „Всичко е на масата“, настоя Паркър. „Ние не правим бизнес по този начин.“

Негативното мнение за мениджъра се формира едва след смъртта на Елвис. От средата на 50-те до средата на 70-те години Паркър е бил „почти всеобщо“ уважаван в музикалната и филмовата индустрия, твърди Гуралник. „През годините разговарях с много хора, които са работили с Паркър и които казваха, че можеш да му се довериш безрезервно“, споделя той.

Паркър вярвал, че всички бизнес сделки трябва да се основават на непоклатима моралност. „Той научи Ханк Саперстайн (който се занимаваше с търговията с продуктите на Пресли) на етиката в бизнеса“, казва Гуралник, посочвайки писма, изпратени от Паркър, в които инструктира Саперстайн как да се отнася справедливо към персонала и производителите.

Паркър успя да убеди RCA да плати завишена цена, за да откупи Пресли от договора му със Sun Records през 1955 г., като плати 35 000 долара (плюс още хиляди долари за неплатени авторски права), докато по-утвърденият артист Франки Лейн беше откупен от Columbia за 25 000 долара през 1951 г. Той също така предоговори договора на Пресли с RCA веднага след като хитовете започнаха да се реят, подобрявайки значително условията му само след 11 месеца.

Осъзнавайки непоправимите разходи на Пресли и огромната му данъчна тежест (и двамата считаха плащането на високи данъци за патриотично), Паркър открива спешна банкова сметка с 1 милион долара, в случай че Пресли се забърка в неприятности. Той също така редовно помага на приятелите на Пресли от „Мемфис мафията“, като тихо се намесва, за да оправи бъркотията им, така че звездата да избегне негативните последствия.

Паркър обаче беше пристрастен към хазарта и загуби 800 000 долара в един сеанс във Вегас. И двамата споделяха любовта към харченето. „Елвис не се интересуваше от натрупването на пари – той просто ги харчеше“, настоява Гуралник. „И полковникът не се интересуваше от натрупването на пари. Той ги губеше на игралната маса“.

Паркър остана лоялен към Пресли дълго след смъртта му, въпреки че през 1983 г. семейството му го отстрани от бизнес делата. След Пресли той не се занимаваше с други артисти, макар че даде съвети на Селин Дион в началото на кариерата ѝ. Не че се чувстваше анахроничен, а по-скоро вярваше, че е постигнал всичко, което един мениджър може да постигне с най-голямата звезда в света. За Паркър всеки друг артист и всяка друга сделка биха били по-малко значими.

Гуралник казва: „Писмата ми дадоха възможност да разбера какво стои зад публичните изявления“, а книгата му е по-скоро навременна преоценка на репутацията на мениджъра, отколкото безкритично измиване на имиджа му.

Може би най-големият мит за Паркър е, че е принудил Пресли да участва в посредствени холивудски филми като заместител на международните турнета, защото се е страхувал да не бъде депортиран. Гуралник обаче предполага, че той лесно е могъл да си осигури американски паспорт чрез брака си с американска гражданка. Освен това е бил близък приятел с президента Линдън Джонсън. Защо не е подал документите за това, остава загадка.

Писмата на Паркър показват, че той сериозно е обмислял да организира световно турне на Пресли до 1960 г., а през 1973 г. е проучвал възможността за турне в Япония. Гуралник твърди, че истинската причина Елвис никога да не е свирил извън САЩ не се дължи на Паркър, а на самия изпълнител. Звездата никога не е проявявал голям интерес, но основната причина е била зависимостта му от амфетамини и други наркотици, както и склонността му да носи оръжие, което е правело преминаването на граници невъзможно за него. Паркър е изразил загриженост относно осигуряването на подходяща охрана за Пресли. „Той говореше за охраната, която да предпази Елвис от арест. Кой щеше да носи наркотиците, които Елвис мъкнеше навсякъде със себе си? Кой щеше да носи оръжията?“

Пресли и полковникът бяха сложно преплетени, но Гуралник намери писма, в които Паркър признава, че никога не е бил част от социалния кръг на Пресли, но изглеждаше спокоен с това. Те почти се разделиха през 1973 г. след скандал във Вегас, но писмата на Паркър от това време спокойно очертават как биха могли да прекратят партньорството си. „Нямам лоши чувства“, пише той, „но също така не съм марионетка на конци“.

До това не се стигнало, защото взаимната им зависимост била толкова голяма, колкото и взаимното им възхищение. В рядко писмо от Пресли при подписването на оригиналния договор с RCA той казвал на Паркър: „Обичам те като баща.“ Но това било нещо повече от бащинска връзка. Според Гуралник имало по-дълбока психологическа връзка.

„Започнах да разглеждам връзката между Паркър и Елвис като вид споделена трагедия“, казва писателят. „ Всеки от тях имаше свои зависимости. Паркър беше човек, който беше толкова уязвим, не само по онова време, но и от детството си по начини, които никога няма да разберем, страдаше от някаква форма на травма, беше човек, който наистина не понасяше да бъде докосван от някой, когото не познаваше“.

Той беше „интроверт, който трябваше да се научи да се държи като екстроверт, за да оцелее“, според Лоан, втората му съпруга.

Паркър умира през 1997 г. и отнася някои от тайните си в гроба, но книгата на Гуралник предлага най-пълното, сложно и развенчаващо митовете разбиране за него, което някога ще можем да получим. | БГНЕС