В центъра на Радомир се намира паметникът на спасителя на Самарското знаме Никола Корчев.

Местните може и да са свикнали с присъствието на опълченеца, покрай чийто барелеф минават всеки ден, но за гостите на Пернишко е интересно да разберат защо роденият през 1836 година в Долна Диканя е заслужил такова място на площада. 

БГНЕС разказва за Никола Корчев, чиято история пази Общинският музей Войнишко въстание – 19818.

Никола бил буен, непокорен, смел и свободолюбив младеж. Още като юноша той помагал на баща си в тежкия мелничарски занаят в родното му село. Една вечер във воденицата, където нощувало семейството, нахули две турски заптиета, които посегнали на дъщерите на воденичаря. Кипнала буйната кръв на Никола и той скочил да защитава семейната чест. Пролятата кръв на поробителите – насилници прогонва семейството от родното място. Бащата Павле Корчев с цялата си челяд се преселва в Самоков. По това време Никола е вече 17-18 годишен младеж. Започва работа в примитивните пещи и работилници за топене и коване на прочутото тогава самоковско желязо – много ценно и намиращо широк пазар в Мала Азия и Европа.

Тук Никола се свързва с родолюбиви българи и те му отварят очите за делото на революцията. Скоро буйният му нрав и тук се проявява. Заедно с група младежи изгонват от Самоков „местния" гръцки владика Дели Матей, от когото било пропищяло мало и голямо. След тази постъпка Никола трябва отново да бяга.

Изобщо, целият младежки живот на Никола Корчев е поредица от непрекъснати скитания. Непокорната му природа непрестанно го гони по пътищата на изгнанието.

От Самоков той заминава за Истанбул, но и там не се застоява за дълго време. Турската полиция влиза в дирите му и той се прехвърля в Румъния. Озовава се във Влашко сред хъшовете. Запознава се и другарува с Хаджи Димитър, Стефан Караджа и Панайот Хитов. Голяма е мъката на Никола Корчев при вестта за разгрома на четата на Хаджията и Караджата и за тяхната гибел.

По поръчение на Българския таен революционен комитет Никола Корчев се връща в Русе и започва работа като резервен локомотивен машинист в Баронхиршовите железници по линията Русе-Варна. Но истинската му работа е да пренася до Румъния и обратно революционна поща, пари, документи и оръжие за святото дело на борбата за свобода. Той поддържа и осъществява връзката на Българския Революционен централен комитет /БРЦК/ във Влашко с Тайните Революционни комитети в България.

В тендера на локомотива му неведнъж намират убежище и пътуват тайно Панайот Хитов, Стефан Стамболов и други революционни дейци. Облечен в железничарски дрехи пак, по този канал, избягва и Никола Обретенов. Има сведения, че сред „опасните пътници" е бил и самият Дякон Левски...

През 1873 г. на революционната организация е нанесен тежък удар. Заловен и обесен е Апостолът на свободата - Васил Левски. Обезкръвената революционна организация трябва да се възстанови. Отново по цяла България тръват апостоли. Започва подготовката на Априлското въстание.

У турските власти възниква подозрение към пламенния родолюбец Никола Корчев. Това го принуждава да се премести на Железопътната линия Одрин - Цариград. Но и тук той не се откъсва от комитетските работи. Сътрудничи със Захари Стоянов, Иларион Драгостинов и други революционери и пак свързва живота си с тайните нишки на революцията. Турските шпиони не го оставят на мира и той отново заминава за Влашко. А когато научава, че Филип Тотю събира доброволци, за да воюва срещу османлиите, захвърля железничарската униформа и я заменя с четническа.

Заедно с много български доброволци участва в Сръбско - Турската война с четата на Филип Тотю, а после е отново в емиграция.

На 24 април 1877 г. Русия обявява война на Турция за освобождението на България. Със специален указ на император Александър II се създава Българско опълчение. От всички краища на Русия, от цялото Влашко и от пределите на поробеното ни отечество в неговите редове се вливат 7500 български патриоти, чувствайки, че великият час на свободата най-сетне е настанал. Сред тях е и Никола Павлов Корчев. На 1 май 1877 г. той се записва в състава на трета рота от трета ударна опълченска дружина с командир подполковник Калитин.

Жителите на град Самара подаряват на опълченците бойно знаме, което е известно в историята ни като „Самарското знаме". При особено тържествена обстановка на 11 май 1877 г. в град Плоещ знамето е връчено на командира на Трета опълченска дружина, който се заклева да го пази с цената на живота си и го зачислява на първия знаменосец Антон Марчин. На това знаме било съдено да се покрие с вечна слава и да стане по-късно българска светиня на свободата.

Руските полкове тръгват с възторг към Дунава. С неописуеми трепети и вълнения, се отправят българските опълченци към пределите на поробената родина. Преминават през Дунава, Свищов и Велико Търново, през Хаинбоазкия проход и Казанлък към Стара Загора, Шипка и Шейново.

Един преден отряд, начело с генерал Гурко, светкавично превзема Стара Загора. Сюлейман паша с 40-хилядна турска армия напада отряда на Гурко в Стара Загора и генералът трябва да се брани от четири пъти по-многоброен враг. Започват тежки сражения. Сред войните на Гурко са и българските опълченци под командването на генерал Столетов. Турците атакуват града. Над главите на защитниците се развявало Самарското знаме. Целият устрем на Сюлейман паша се насочва към знамето. 

Кипнал страшен бой. Опълченци и казаци се бият с невиждана храброст и отбиват няколко атаки на противника. Но, чувствайки численото си превъзходство, врагът нападал непрекъснато. Под разкъсаното и окървавено Самарско знаме падат един след друг 5 знаменосци, но веднага здрави ръце го вдигат и с „Шуми Марица" и „ура" го понасят напред. За защита и спасяване на знамето загива като герой и подполковник Калитин - Командирът на Трета ударна знаменосна опълченска дружина.

Боят е в разгара си. Пада убит и поредният знаменосец Фома Тимофеев. В този критичен момент като лъвове скачат група опълченци. С голи щикове и „ура“ те се хвърлят към знамето. Турците се стъписват и отстъпват назад... Тогава измежду човешките трупове се надига опълченец с почерняло и окървавено лице. Този опълченец е Никола Павлов Корчев. Той грабва от изстиващите ръце на убития си другар поваленото Самарско знаме и го вдига високо. 

Един куршум счупва дръжката на знамето – сега на това място има сребърна халка, а друг се забива в тялото на опълченеца. Раненият Никола Корчев прегръща скъсаното и опръскано с кръв бойно знаме и закривайки го с тялото си го изнася от полесражението. Знамето е спасено! 

Превързват ранения спасител, определят го за знаменосец и с високо развято знаме опълченците се оттеглят и укрепват на Шипка, за да бранят прохода. След жестоките сражения при Стара Загора Самарското знаме се развява на бойната линия през цялото време на епичните боеве за защитата на Шипка и до края на войната. Носи го уверено, с гордост и достойнство, неговият спасител и последен знаменосец - Никола Павлов Корчев.

През лятото на 1902 г. е устроено голямо тържество. Освещава се паметникът на Шипка. Облечени в някогашните си униформи, дефилират останалите живи опълченци. Прегърнал разкъсаната и окървавена светиня на българската свобода, ги води отново родолюбецът Корчев. | БГНЕС