В голямата история на „Бийтълс“ Джон Ленън никога не е бил известен като маниак на тема съвършенство. Той беше авантюристът в групата и във всеки от по-късните албуми неговите песни изследваха границите на това как може да звучи един хит по радиото. Студиото често се превръщаше в негова площадка за експерименти, но това не означаваше, че е готов да приеме нещо, което звучи зле, щом иглата докосне плочата.

В началото на кариерата си „Великолепната четворка“ работеше с ограничени средства. Please Please Me на практика представляваше почти концертен албум, записан в студио. Макар Ленън да имаше амбиции, които надхвърляха класическия рокендрол, експериментите никога не бяха самоцел. Всяка песен трябваше да носи послание и дори толкова сюрреалистично парче като I Am the Walrus звучеше безупречно.

Около периода на The White Album представата за това какво е „добър звук“ започна да се размива. Revolution 9 далеч не беше радиоформат, но когато Пол Маккартни предложи групата да се върне към корените си с Let It Be, Ленън възприе крайния резултат като едни от най-лошо звучащите записи, които бяха правили – поне докато Фил Спектър не се намеси, за да изглади нещата.

В неговите очи Маккартни ги е водел в грешна посока, но истинският злодей в историята имал име: Алън Клайн. Новият мениджър на групата изглеждал мотивиран единствено от парите, а въпреки че Маккартни рано осъзнал, че той не е подходящият човек, обещанието да подреди финансовите дела на групата задържало вниманието на останалите.

След като това обещание не се изпълнило, идеята Клайн да сглоби сборен албум с най-големите хитове не се приела добре. За „Бийтълс“ албумите бяха цялостни произведения на изкуството. Макар Червеният и Синият албум да имат специално място в сърцата на феновете, фактът, че песните са ремиксирани в стерео вместо в оригиналния моно формат, продължаваше да дразни Ленън дори десетилетия по-късно.

Към края на 70-те години напрежението около групата изглеждаше утихнало, но Ленън не се преструваше, че му е било приятно да одобрява компилациите. „Осъзнах го едва когато албумът излезе. Предполагах, че просто ще копират мастерите. Дори не го бях слушал преди издаването. Върнах го, пуснах го и беше неудобно. Някои парчета оцеляха, но някой глупак се беше опитал да ги направи стерео и това не проработи. Ако смесиш нещо в моно и после се опиташ да го фалшифицираш, губиш същината му, а много от тях я загубиха. Първата версия на Revolution беше съсипана“, казва той.

Стереото може и да беше стандартът на времето, но истинската разлика идва от начина, по който „Бийтълс“ са искали музиката им да звучи. Целта им беше да създадат същото вълнение, което феновете усещаха на концертите или по време на записите на албуми като Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band. Когато звукът стане прекалено стерилен, магията изчезва.

Все пак има и светла страна. Тези записи, колкото и несъвършени да са, се превърнаха в отправна точка за много слушатели, които чрез тях откриха групата и после се върнаха към оригиналните албуми. Начинът не е идеален, но възможността ново поколение да се влюби в златните момчета на класическия рок никога не е била лоша идея. | БГНЕС

---------------

Тим Кофман, „Farout“