Йордан Серафимов е 26-годишно момче от с. Страшимирово, абсолвент по психология във Варненския свободен университет. Отличник от випуск 2025, незрящ, работил, учил и развивал се без да се възползва от извинения. Млад човек, който е минал през години лечение, операции, адаптация и вътрешни предизвикателства, но днес стои на прага на професионалното си развитие спокоен и уверен. Седмица след дипломирането му БГНЕС разговаря с него и семейството му за пътя, който го доведе дотук - път, белязан от труд и подкрепа, но най-вече от упоритост.

„Беше много интересно… отивам и веднага ми казват: ‘Идвай тук, нареждай се, ще слагаме тогата, ще излезеш на сцената, ще те посрещаме.’ Много хора бяха там. Натъпкано. И аплодисменти много“, разказва той за самата церемония, която остава ярък спомен.

Интересът към психологията не е случаен и е сериозно обмислен. Пет години след гимназията той избира своето поприще: „Замислих се, че мога да заложа на това да разговарям с хората, да се свържа с тях. Избрах психологията и се оказа много добър избор, защото успях да се развия“, разказва младият мъж. 

Макар да е отличник, той отхвърля идеята, че успехът се измерва в дипломи: „Не обичам да поставям фокус върху успеха. Да, хубаво изглежда шестицата, но по-важно е самото активно учене. Добиването на тези знания са по-важни от орнамента, който украсява“.

Йордан е горд не толкова с оценките, колкото с отношенията, които е изградил в университета и приятелите, които е открил сред колегите си. „За мен много важно нещо са взаимоотношенията. Започвам естествено от семейството си, но щом говорим за университета - хората, с които се запознах и които ме приеха, и които съответно приех – това е най-важното нещо. Мога да кажа, че това са трайна взаимоотношения“, каза той. 

Загубата на зрението е дълъг процес, започнал през 2011 г. с възпаление на едното око, впоследствие задълбочил се от удар от топка и отлепяне на ретината и преминал през болници, разнообразни терапии и общо петнадесет операции. Окончателното ослепяване идва през 2023 г. „След като окончателно загубих зрението си през 2023 г., оттогава нямам амбиции да си го върна. Приел съм нещата такива, каквито са. И когато фокусът се измести от тази дългогодишна борба да съхраниш зрението или да го възвърнеш, се освобождаваш и можеш да го насочиш към това да изграждаш способности“, споделя Йордан. 

Дани обяснява, че човешкият ум разчита основно на зрението. „Нашите мозъци така са устроени, че ние възприемаме 80% от новата информация, която достига до нас, чрез зрение. Когато тези 80% изчезват, светът не става по-беден - става различен. Сетивата започват да работят по друг начин, да се пренастройват, да компенсират. И изведнъж, когато ги няма тези 80%, които мозъкът да обработва, това нещо се разстила по останалите сетива и става много по-наситено и по-различно, разказва Йордан. Това променя не само начина му на живот, но и неговото светоусещане. „Самият мироглед се изменя, когато спреш да възприемаш визуалната информация“, добавя Дани. 

Преди е учил с помощта на близките си. Майка му, баща му, покойната му баба - всички са чели от учебниците на глас, когато още не е имало достъпни електронни материали. „Който е вкъщи - баща му, аз, баба му - хващаме учебника и четем. Той попива. Явява се на изпити и ги взима винаги с хубави оценки“, споделя майка му Севдалина Стоянова. 

Днес Дани използва лаптоп и телефон с аудио програми, а брайла още не владее: „Преминах към електронни устройства - телефон и лаптоп с говорещи програми. Използвам електронни материали, за да уча - PDF, Docs ги разчита, картини естествено не става - още не сме стигнали дотам… Вече мога да чета и книги - стига да ги има.”, казва Йордан.

За младия мъж придвижването с градски транспорт е ежедневен изпит, който произтича от начина, по който системата функционира. „Като си незрящ и ако си сам - как ще знаеш на кой автобус се качваш? То е малко гадаене там. Освен ако няма хора - трябва да се допитваш до тях. Къде ще има някой, който ще ти каже, къде няма да има?“, споделя той. На теория в автобусите има система, която трябва да обявява спирките, но на практика надеждността ѝ е под въпрос. „Инфраструктурата конкретно в автобусите куца. Да, има уведомяваща система в автобусите, която не винаги работи. На мен лично ми се е случвало да обявява с три спирки назад. Седиш в автобуса и то ти казва, че си на три спирки по-рано. Добре, че си броя спирките, защото си изгубен в това положение.“ И въпреки всичко, Дани вижда надежда най-вече в хората: „Почти няма ден, в който някой да не ми помогне - главно млади хора.“

След завършване на Хуманитарната гимназия във Варна Йордан е работил в администрацията към кметството в Страшимирово по програма за хора с увреждания и винаги е избирал да бъде активен: когато в бюрото по труда го питат дали иска да работи, той просто отговаря „да“.

Семейството му говори за него със смесица от гордост и уважение. Майка му Севдалина казва: „Аз съм горда майка. Той е изключителен човек. Това, което беше там на тази сцена, тази еуфория, просто е нещо неописуемо. Качихме се на сцената, лично деканът му даде дипломата и цялата зала беше на крака и ръкопляскаше“. Тя е категорична, че характерът му винаги е бил движещата сила в живота му. „Той е много упорит. Много целеустремен. Човек, който наистина се бори. Препятствия няма. Просто всичко трябва да се премине“.

Севдалина признава, че не винаги е успявала да бъде толкова смела, колкото Дани. „Трябва да кажа, че лично негово постижение е това, че се пребори с моите страхове.“ Понякога тя е била тази, която се съмнява: „Той ми вдъхва доверие. Трябва да стане. И наистина успява и се справя.“ За нея всяка негова крачка напред е обща победа. „Всичко ни е победа като семейство. Това, че той успя, това, че превъзмогна всичко. Това, че продължи“. Тя си спомня и годините на несигурност, на лечение в страната и чужбина, многото операции. „Първо беше страхът, после борбата. Трудно беше, но сме заедно.“, споделя Севдалина с насълзени очи. Баща му Стоян, сам с увреждане, гледа сина си с топлина и истински се гордее с него. 

Дани разказва, че е преживял и периоди на отчаяние в процеса на загуба на зрението. „То е малко или много неизбежно.“, признава. Тогава приятелите изиграват голяма роля - подканват го да излиза, не му позволяват да се затвори в себе си. С времето мисленето му се променя - психологията му дава философски поглед и умение да възприема стоически трудностите на живота.

Днес той вече е одобрен за куче-водач. Процедурата продължава шест месеца, защото кучето трябва да се подбере според човека. Йордан се вълнува и очаква животното да се превърне в негов верен другар. 

Дани също така силно вярва, че Съюзът на слепите в България трябва да бъде по-известен, защото услугите му са съществена опора, а хората често не знаят за тях.

Що се отнася до бъдещето - майка му мечтае за обикновените човешки неща. „Да го видя като реализирал се човек, с човек до себе си, семейство… за това си мечтая и дай Боже да се сбъдне“, казва Севдалина. Дани пък мечтае да помага. „Виждам се да помагам конкретно чрез позитивната психология - да помагам на хората с увреждания. Конкретно да говорим за слепотата, защото това е моят преживян опит, може би там смятам, че най-много мога да помогна“, споделя той.

На въпроса какво би казал на хората, които се страхуват да направят крачка напред, Дани отговаря без колебание:

„Конкретно за изгубеното зрение - оказва се, че са много малко нещата, които всъщност не можем. Стига да не сме ние самите пречката пред нас, защото доста често така се получава - ние сами си пречим.” 

Историята му не е лека и не е изключение. Тя е сред примерите, че трудностите не спират развитието, когато срещу тях стоят личната воля, подкрепата от заобикалящата среда и спокойното убеждение, че бъдещето може да се гради дори в тъмнина. І БГНЕС