Тя е директор на българското училище в Кувейт и преподавател по математика в местен университет. Той е учител по физическо. Милена Баева и Сашо Балъкчиев се запознават преди 24 години, от 17 са щастливо женени, както твърдят самите те. Имат две деца.

"Нашият син Боян е вече почти на 13. Занимава се с карате, волейбол, пиано, рисуване. Води активен тийнейджърски и социален живот - на живо и онлайн. Дъщеря ни Анастасия е почти на 9. Нейната страст е художествената гимнастика. Тренира усилено, ходим по състезания. Обича гримове, блестящи тоалети... Всичко, за което едно 9-годишно момиченце мечтае", разказва пред БГНЕС Милена.

Изключително любопитна е историята на запознанството между Милена Баева и Сашо Балъкчиев.  

"Работехме заедно в Англо-американско училище - София. Аз бях охрана, а Милена учителка по българска култура. Пушехме заедно зад сградата и постепенно нещата прераснаха във връзка", спомня си Сашо.

"Тогава бях щастливо разведена. Сутрин закъснявах много често за работа и профучавах през вратата, без да поглеждам към никого. Една вечер излязохме с приятелки и всички говореха за красивия нов гард. При което аз се учудих как така не съм го забелязала. Отговориха ми, че от няколко месеца работи в училището. На следващата сутрин нарочно спрях на вратата, той беше с гръб към мен и аз казах: "Добро утро!". Погледна ме адски изумено, но също ме поздрави. Неговата част от историята е, че той ме е мислел за страшно надута и бил изумен в деня, когато съм се спряла, а аз просто винаги бързах, късогледа съм, пък и имах други цели за деня", връща се назад Милена.

"Общо взето с всички колеги имах някакви взаимоотношения за краткото време, в което работех там. Само тя ме подминаваше все едно не съществувам и бях решил като я видя сутрин просто да се обръщам на другата страна и да не се излагам повече да казвам "Добро утро!". Сутринта, когато ме поздрави, аз просто бях в амок", потвърждава съпругът.

През 2006 година тя първа се озовава в Кувейт. 

"В Англо-американското училище имаше огромна разлика в заплащането на българи и чужденци, въпреки че вършехме една и съща работа и имахме образование, което по нищо не отстъпваше на тяхното. Но те получаваха в пъти повече. Имах позната, която работеше в Кувейт. Тя ми каза, че много британски и американски училища си търсят преподаватели и ми предложи да опитам. Започнах да си подавам документите онлайн. Една Коледа тя ме покани на гости. Бях поканена на 5 интервюта и получих три предложения за работа. Така заминах като преподавател по математика", разказва Милена.

Сашо остава още около една година в София преди и той да започне работа в азиатската държава.

"Идеята ни беше да заминем за две години, защото това беше едно от условията в Англо-американското училище, за да ни се изравнят евентуално заплатите с тези на чужденците. Имах да довърша някой административни неща, след което и аз подобно на нея отидох на едно интервю по Коледа. Тя вече се беше установила там. Трябваше на Бъдни вечер да пътувам обратно за София. Качихме се в таксито и по пътя към летището разбрах, че съм си загубил паспорта. Това беше 2006 година в навечерието на приемането ни в Европейския съюз. Посолството беше затворено. За щастие намерих консула, който успя да ми издаде пасаван, за да се прибера. След това - през април следващата година отидох на още едно интервю и получих оферта. Така от края на август 2007-а се присъединих към Милена", споделя Балъкчиев.

За българската общност и с какво сме известни в Кувейт дамата в семейството ни разказва: "Има много лекари, медицински сестри, имало е едно време доста стюардеси, има физиотерапевти, учители, няколко музиканти. Интересното е, че там не можеш да отидеш да живееш, без да работиш. Българското сирене е много популярно. И досега в супермаркетите го продават. Като питаме от къде е, ни казват, че от Ливан. Как така от Ливан? Води се тип българско сирене. Но и досега в много магазини има от овчето сирене в зелените тенекиените кутии. Розовото масло също е известно. Доста кувейтци са идвали в България на море. Мои студенти също са посещавали страната ни. Когато заминах, преди 20 години, щом чуеха, че съм от България продавачите по пазара пък викаха: Стоичков, Стоичков, Стоичков".

В Кувейт чужденец не може да придобие гражданство.

"Имат много пари от петрол, които се разпределят по един или друг начин, но облагите са само за местните. Дори наскоро емира взе гражданството на много чужденки, които са женени за кувейтци", споделя Милена.

"Опитват се да накарат местните да работят, като например ако бъдат назначени на 1000 лева, държавата им дава още толкова всеки месец. Освен това получават напълно безплатно основни хранителни продукти - брашно, ориз, захар, сол, олио...В същото време има чужденци, които са нискоквалифицирани, не получават добри заплати и гладуват", допълва Сашо.

"Ако населението на Кувейт е около 4 милиона души в момента, някъде около един милион, милион и малко са местните, останалите са приходящи. И те са поставени пред огромна дилема, защото им трябва работна ръка. Като започнеш от най-ниско платените - строителите, боклукчиите, продавачите в магазините, обслужващия персонал - всяка къща има детегледачки, шофьори, градинари, и стигнеш до лекарите, медицинските сестри, преподавателите в училищата и университетите - всички са чужденци. Преди години бях шокирана, когато разбрах, че искат да строят отделна болница за чужденци. Причината е, че местните трябвало да чакат на опашки, взимаме им от медикаментите", намесва се Милена.

И макар че стимулират кувейтците също да се трудят, изключено е да видиш местен на нискоквалифицирана работа.

"Моите студенти, когато ги попитам какво работят родителите им, те ми отговарят: Моят баща притежава еди-коя си компания; Моят баща е собственик на еди-какво си. При тях не е какво работят, а какво притежават. Големият проблем в университета е, че не само от работа нямат нужда, но и от образование, но социалните норми го изискват. Голяма част от момичетата идват, за да могат да си намерят подходящ съпруг", разкрива ни преподавателката по математика.

"Трудно е да ги мотивираш. За да кандидатстват в университет, им взимат средния успех от 9-и, 10-и, 11-и и 12-и клас. Те учат предимно в САЩ, Великобритания или Австралия. "Четири" е максималната годишна оценка, която могат да получат. И когато в 9-и клас имат примерно 1,8, в 10-и - 2, в 11-и - 1,9, в 12-и клас се местят в частни училища, които се вълнуват само от таксите и изведнъж получават 4,00. И, когато го дадат това в университета на всички им е ясно за какво става дума. Имах един ученик, който искаше да приложи същата схема, но баща му успя да го убеди да завърши нормално училище. И затова той му купи Мазерати", споделя съпругът. 

Тук Милена отново се включва: "Мазератито е скъпа играчка, но в нашите паркинги не е нещо невиждано. Преди години с моята асистентка си паркирахме колите една до друго. Аз карах една чисто нова тъмносиня Хонда. Много си я харесвах. Тя също караше чисто нова тъмносиня кола, само че не Хонда, а Порше. Асистентката ми беше кувейтка и с допълнителната заплата от държавата получаваше повече от мен".

На въпрос къде предпочитат да живеят и двамата са категорични: "В България!"

"Работата в Кувейт ни дава финансова сигурност. Децата ни посещават много добри училища, а смисълът на всичко е да подсигурим тяхното бъдеще. Скоро си коментирахме, че трябва да се ориентираме към прибиране в България, но първо децата да стигнат до такъв етап, че синът ни, който е по-голям да отиде в университет, а дъщеря ни да стигне до преддверието на университета. Тогава вече можем да се отдадем на заслужена почивка", разкрива ни Сашо.

"Животът там има своите положителни страни. Много е спокойно. За много хора би прозвучало странно, като се има предвид, че само до преди няколко месеца летяха ракети от другата страна на Персийския залив. От нашата къща дори можеха да се снимат ракетите. Законите и мерките спрямо нарушителите са много по-строги. Аз си ходя с разкопчана чанта навсякъде. Когато тръгнем да пътуваме из Европа или Азия и дори в България, Сашо непрекъснато ми напомня, че вече не сме в Кувейт и не мога да си оставя чантата и лаптопа на масата и да отида до тоалетната в кафенето", включва се съпругата му.

"Напоследък в България ми прави впечатление един криворазбран патриотизъм, който е меко казано нелеп. Доста хора се опитват да ни върнат в една ситуация, от която се опитвахме всячески да излезем. Слава богу навремето, когато бяхме по площадите имаше хора, които успяха да  разпънат ластика максимално на Запад, за да не попаднем в сферата на влияние на определени държави и да станем нещо като Беларус. Като цяло бавно, но сигурно нещата в България се подобряват", смята Сашо.

За финал двамата ни споделят плановете си, след като се приберат окончателно в България.

"Аз не се уморявам да уча и в момента към записала докторантура в Софийския университет - педагогика на математиката. От опит знам, че много трудно се преподава математика и много деца излизат наранени от учителите си по един или друг начин след час по математика. Това, което искам да направя е да предам целия опит, който имам на студенти, които ще преподават", надява се Милена. 

Сашо пък е решил да се отдаде на заслужена почивка: "Аз съм на другия полюс. След като се върнем, планирам едно по-ранно пенсиониране и да се наслаждавам на природата и порасналите си деца. Искам да оставя малко време за себе си и ако мога благодарение на това, което съм постигнал да мога седна, да гледам планината и да си пия кафето." | БГНЕС