Някъде в средата на Кресненското дефиле — там, където въздухът трепери от жега, а колоната от коли се точи със скоростта на охлюв с махмурлук, ме връхлита момент на абсурдна яснота. Румънският тир, залепен зад мен, при най-лекото натискане на спирачките ще ме размаже в претоварената кола отпред — вътре младежи, музика и веселие, а отвън – багаж на покрива, прихванат повече с надежда, отколкото с ремъци. Превозните средства подскачат и се мятат по гребена на вълнообразния асфалт, набразден от хиляди тежкотоварни гуми и размекнат от жегата.

Мислено изпращам любов на семейството си. За всеки случай.

Звучи драматично, но ако сте минавали през Кресненското дефиле в пиковия летен сезон, вероятно разбирате. Това не е път, това е изпитание за търпение, нерви и здрава психика. Път, който не прощава. И такъв, който държавата обещава да промени вече над 15 години — без резултат.

Една магистрала в сянка

Проектът за автомагистрала „Струма“, която трябва да поеме транзитния трафик между София и границата с Гърция, е символ на институционално буксуване. Споровете са познати: дали трасето да заобиколи дефилето или да минава през тунел; дали екосистемата ще оцелее; дали ще има европейско финансиране. А междувременно — дефилето е все същото.

Природозащитниците с право бранят биоразнообразието на Кресна — регион с уникална флора и фауна. Но за хората, които живеят тук, проблемът има и друго лице: здравето, безопасността и поминъкът.

Трафикът, който се диша

Кресненското дефиле е тясно, с ограничена циркулация на въздуха и практически непрестанен автомобилен поток — хиляди тежкотоварни превозни средства дневно в натоварените месеци. Това създава перманентна експозиция на фини прахови частици (PM2.5) — невидими, но изключително вредни замърсители, които проникват дълбоко в белите дробове и се свързват с редица хронични заболявания.

Според Health Effects Institute, всяко населено място в България, вероятно включително и Кресна, но за града липсват данни, е изложено на средногодишни концентрации на PM2.5, в пъти над препоръките на Световната здравна организация (5 µg/m³). През 2019 г. те достигат средно 19 µg/m³, а замърсяването на въздуха е свързано с над 9 000 смъртни случая годишно в страната (stateofglobalair.org).

Допълнителни измервания от IQAir за 2024 г. показват средна стойност от 12.36 µg/m³ — два до три пъти над препоръките. (iqair.com)

Тези стойности не отчитат локалния ефект от натоварените пътни участъци. Но за Кресна е очевидно: тук въздухът е наситен с нещо повече от прах и изгорели газове. Той носи тежестта на години отлагания и компромиси.

Икономика на едно чакане

Всяко лято, по пътя през Кресна, животът кипи не само в задръстванията, но и около тях. Малки павилиони, баничарници, импровизирани скара-магазинчета — тук икономиката се гради върху трафика, не върху дългосрочни инвестиции. Местните не чакат инфраструктура, а коли. Колите спират. Пътуващите купуват вода, бири, солети, сандвичи. И тръгват пак.

Сезонът не се мери с метеорология, а със средната скорост на колоните. В него оцелява икономика, която държавата не е създала, но която рискува да унищожи, ако изгради магистрала, която просто заобикаля града.

За хората, които изкарват хляба си от всяка почивка, всяка бутилка, всяко кебапче, пътят е живот.

И докато на политическо ниво се водят дебати за трасета, отчуждителни процедури и тунели, никой не пита хората от Кресна какво ще се случи с тях. Те също имат право на визия за бъдещето. И то не по-малко важно от тази на транспортните лобита и природозащитните организации.

Между скалите и бездействието

Ще продължа да преминавам през Кресненското дефиле — както и хиляди други, не по собствена воля, а по липса на алтернатива. И докато реката проблясва сънено в слънчевите лъчи, прокраднали се през листата на вековните дървета, с всяко пътуване усещането за безизходица се засилва: тук, между скалите, се концентрират не само изгорели газове, а всички натрупани симптоми на институционален провал и политическа мудност.

Това не е просто участък от пътната мрежа, нуждаещ се от ремонт. Това е етичен и стратегически въпрос, който изисква отговорност — от онези, които десетилетия наред вземат решения, но отказват да ги изпълнят.

Решението не е в жертване на природата в името на прогреса, нито в подмяна на сигурността с имитации на инфраструктурно развитие. То е в изграждането на ясна, дългосрочна политика, която уважава както човешкия живот, така и средата, в която той се развива.

Докато такава политика липсва, Кресненското дефиле ще остане не просто географско препятствие, а символ на отлагани отговорности. И въпросът, който ще продължава да отеква на всеки километър, ще бъде един и същ: Докога? І БГНЕС

--------

Лили Поборникова, юрист.