През екрана на компютъра си вярвам, че виждам и чувам невроучената Надин Дейкстра. Но откъде да знам със сигурност?

„Ние толкова създаваме възприятието си за реалността, колкото и я възприемаме“, обяснява тя.

Вместо грубо да искам доказателства, че съществува, се доверявам на очите и ушите си. Това е ефективен начин да се живее. Макар невроучените да спорят по детайлите, повечето са съгласни, че възприятието – или как обработваме сетивната информация, за да създадем последователен опит – представлява активен процес на изграждане на реалност, а не пасивно отразяване на заобикалящия ни свят.

Например, когато виждате оживен булевард, вие активно изграждате тази реалност, съчетавайки сигнали от сетивата си (шумът и светлината от минаващи коли) с предишен опит (знанието, че вече сте минавали по тази улица). Бързото разпознаване, че тези коли са истински, може да ви спаси живота.

Макар този модел да е ефективен, той не е безпогрешен – понякога мозъкът греши, предаде Попюлър Сайънс (Popular Science). Именно върху това несъответствие работи Дейкстра, ръководител на лабораторията „Imagine Reality Lab“ в Университетския колеж в Лондон, в ново изследване, публикувано в списание Neuron.

Как психолог от XX век заблуди мозъка
Много от идеите на Дейкстра са вдъхновени от пионерската работа на психолога Мери Чивс Уест Пърки. В емблематично изследване от 1910 г. тя моли участници да си представят обекти – червен домат, зелено листо – на празна стена. Без тяхно знание, на тази стена са били проектирани едва забележими изображения на същите предмети.

Участниците не разбират измамата и отдават видяното на собственото си въображение. Пърки заключава, че „образът на въображението трябва да има много общо с възприятието от реалността“.

Над век по-късно, мнозина учени са съгласни: въображението и възприятието действат заедно, за да изградят нашето чувство за реалност. Но как мозъкът различава кое е истинско и кое – измислено? Новото изследване на Дейкстра предлага отговор.

Тестове за мозъка в XXI век
„Очаквахме резултатите да са по-сложни и нюансирани“, казва Дейкстра. Вместо това, данни от ядрено-магнитен резонанс (fMRI) разказват ясна история: нивото на активност във фузиформената извивка (fusiform gyrus) предсказва дали даден човек вярва, че вижда реален образ.

Тази област на мозъка, разположена от двете страни зад слепоочията, е ключова за разпознаване на лица и обекти – но не е било известно досега, че може да разграничава реално от въображаемо.

Проучването е съвременна интерпретация на експеримента на Пърки. Вместо плодове, участниците си представяли диагонални линии на екран. Тези линии се проектират чрез огледало във fMRI апарата, върху фонов „шум“ като телевизионен статичен сигнал – целта е да се затрудни различаването между реалност и въображение.

Когато участниците виждали реални линии, активността във фузиформената извивка е по-висока. В предната част на мозъка – предната инсула от префронталния кортекс, която действа като комуникационен център между мозъчни мрежи – също се наблюдава повишена активност при възприемането на реални линии.

Но когато участник сбъркал въображаемите линии с реални – тоест, преживял лека халюцинация – и двете мозъчни зони се активирали така, сякаш наистина е видял нещо реално.

„Праг на реалността“ в мозъка
Според екипа на Дейкстра, възприетите и въобразените сигнали се комбинират, за да създадат сигнал за реалност. Ако този сигнал е достатъчно силен, той преминава праг на реалността и ние приемаме възприятието като обективна реалност.

Дейкстра смята, че активността във фузиформената извивка играе ключова роля за това преминаване. Но признава, че изследванията са в начален етап и е възможно процесът да започва от префронталния кортекс, който да оценява реалността и след това да „усилва“ преживяването чрез фузиформената извивка.

Отвъд сканирането
Разбирането на този праг може да помогне за лечението на психични разстройства. Ако се докаже причинно-следствена връзка между фузиформената активност и халюцинациите, в бъдеще медицината би могла да стимулира тази зона, за да облекчи симптоми при шизофрения и други заболявания.

Изследванията могат също да обяснят защо понякога не вярваме на очите си. Когато се преместила от Нидерландия в Лондон, Дейкстра веднъж видяла същество в далечината. Приела, че е куче, въпреки че било самó. „Бях много изненадана. Помислих си: ‘Къде е собственикът?’ Наистина виждах куче.“ Ако не се беше вгледала отново, нямаше да разбере, че всъщност гледа лисица – едно от хилядите такива животни в града.

Бъдещето на възприятието
Остават още много въпроси. Например, дали хората с по-живо въображение са по-склонни към халюцинации? В тази област е важно постоянно да поставяш под въпрос реалността, казва Дейкстра.

„Можеш да имаш страхотна идея, която изглежда обяснява всичко, и изведнъж се оказва напълно грешна“, казва тя. „И това е напълно нормално. Така пак напредваме.“ |БГНЕС