Бързината, с която Судан се разпада е първият признак, че всичко се е трупало дълго време. Колапсът на страната е резултат от поредица от провали, съучастия и самодоволства, които толкова дълго са се трупали на заден план, че живеещите с тях са предполагали, че ще продължат завинаги. Така беше до момента, в който една паравоенна групировка - Силите за бърза подкрепа (СБП) - и армията на страната започнаха война за това кой да управлява и вкараха суданския народ в капан между тях.

Столицата на страната - Хартум, се превърна във военна зона, със сюрреалистични сцени на танкове, ракетни удари и дим, издигащи се из целия град. Конфликтът избухна точно четири години, след като колосалната революция успя напук на всичко да отстрани президента Омар ал Башир след почти 30 години диктатура, икономически грабеж и геноцид - и по този начин създаде вакуум във властта, за който се борят двете сили.

Трагедията на Судан е трагедия на страна, която се осмели да поиска повече и сега е наказана за това. Тя се присъединява към мрачната поредица от арабски държави, които през последните 10 години свалиха диктаторите си само за да видят как надеждите за демокрация се разпадат. Ако след революцията страната имаше късмет, както се случи в Египет при управлението на Абдел Фатах ал-Сиси, старият режим просто възстанови властта си, но този път стана още по-брутален и параноичен. В най-лошия сценарий, който се разигра в Либия, Йемен и Сирия, държавата изпадна в гражданска война, което доведе до поток от бежанци, тръгнали по опасния път към Европа.

Но суданската трагедия е и трагедията на една страна, в която отдавна трябваше да се направи равносметка. Събитията от миналата седмица започнаха преди 20 години в маргинализирания западен регион Дарфур. Бунтът срещу правителството беше брутално потушен от група бойци и нападатели, наречени Джанджауид. Башир - военен, дошъл на власт чрез военен преврат, подкрепен от ислямисти през 1989 г., не пожела да изпрати скъпоценната си армия в битката, а вместо това подклаждаше племенни и етнически вражди и подкрепяше Джанджауидите да действат като негов пълномощник. Стотици хиляди загинаха, жените бяха системно изнасилвани, а милиони бяха разселени.

Геноцидът предизвика международен контрол и санкции, а Международният наказателен съд повдигна обвинение срещу Башир. Но нищо в Судан не се промени. Джанджауидите станаха все по-могъщи под ръководството на военачалника Мохамед Хамдан Дагало (известен като Хемедти), чиито амбиции нарастват, когато Башир му даде свобода да трупа влияние и активи, стига да го защитава. Хемедти не спази своята част от сделката и се възползва от исканията за демокрация през 2019 г. - и заедно с армията изтласка Башир от властта.

Има и други "главни герои", които предопределиха съдбата на Судан. Международната общност приложи неумели санкции, които не допринесоха за нищо друго, освен да отслабят способността на суданския народ да се противопостави на деспотичното си правителство; цинична кохорта от недемократични правителства и монархии в Северна Африка и Близкия изток подкрепи армията и милицията след революцията от 2019 г., за да унищожи перспективата за разцвет на демокрацията в техния двор; а напоследък Русия си партнира със суданската милиция за добив на злато и затвърждаване на интересите си в областта на сигурността.

Болезнено е да се сблъскаме с това, но отговорността не е само на местните лидери и международните играчи. У дома и сред тези, които сега са попаднали под кръстосан огън, имаше коопериране и недалновидно убеждение, че това, което се случва извън Хартум, няма значение. Режимът на Башир създаде една класа, която процъфтяваше при неговото управление, а покровителството му ги насърчаваше съзнателно да игнорират събитията. Войната, която сега разкъсва Хартум, е само предвкусване на онова, което няколко региона срещаха в продължение на години, докато столицата се радваше на мир и благоденствие. Това разединение подхранваше горчиви обиди, разкъсваше националната идентичност и поддържаше огромен беззаконен хинтерланд, в който процъфтяваха наемници и военачалници.

И така, краткият период на надежда, който Судан преживя след революцията от 2019 г., скоро беше попарен от реалността. Лозунгите, призоваващи към демокрация, дори и за момент да бяха скандирани из цялата страна, скоро бяха заглушени от исканията на различните фракции, бунтовнически групи, граждански партии и вкоренени елитни интереси, които имаха различна представа за Судан след революцията.

Това може да звучи като некролог за страната, в която съм се родила. Но това е опит, може би наивен, да се очертае някакво бъдеще за Судан, като се постави този конфликт в по-широкия контекст на глобална безотговорност и местно бездействие. Осмелявам се да мисля за това следвоенно бъдеще, защото в революцията от 2019 г. наистина се появи нещо ново: решимостта, че суданският народ повече няма да приема военното управление, независимо колко голяма класа бенефициенти създава то. Тази решимост беше заплатена с живота на стотици хора, които загинаха от ръцете на силите за сигурност през последните четири години, настоявайки за изхвърляне на армията и всички милиции от властта.

Към тази бройка сега се прибавят още стотици, докато суданците посрещат Курбан Байрам, криейки се от бомбите и куршумите на две фракции, които никога не били загрижени за интересите на народа. Без съмнение това е мрачен момент. Но може би има някаква надежда, ако това означава, че веднъж завинаги суданският народ ще разбере, че мирът за едни никога няма да е траен, ако няма мир за всички./БГНЕС

-------------------------------------------------------------

Незрине Малик, „Гардиън”