В навечерието на 140-годишнината от Съединението на Княжество България и Източна Румелия, сдружение „Българска история“ представя новото си издание – „Съединението. Дипломатическата битка за България“ от доц. д-р Алека Стрезова, предаде репортер на БГНЕС.

Книгата предлага нетрадиционен поглед към едно от най-значимите събития от нашето минало, насочвайки вниманието на читателя към ролята на дипломацията. 

„Често дипломацията остава пренебрегната за сметка на революционното движение и успехите на българската армия на бойното поле. Някои дори ги противопоставят, което е несправедливо спрямо хората, защитаващи националния интерес“, казват от сдружение „Българска история“.

Авторът доц. д-р Алека Стрезова, изследовател в Института за исторически изследвания – БАН, проследява развитието на събитията около Съединението през призмата на международната политика и интересите на Великите сили. Изданието показва как младата българска държава успява да защити своите позиции в сложната политическа обстановка в региона.

Книгата съчетава биографиите на първите български дипломати с анализа на ключови международни преговори, които допринасят за утвърждаването на новото статукво на Балканите.

Агенция БГНЕС публикува кратък откъс от книгата на доц. Стрезова, който ни е предоставен специално от сдружение „Българска история“:

Реакцията на Османската империя на Съединението

„Кризата навлиза в най-опасната си фаза. Въпреки българските победи на бойното поле посланиците на трите империи информират султан Абдул Хамид, че конференцията се е провалила и че той трябва да разчита на правото си, дадено му от Берлинския договор, и да предприеме едностранни мерки за възстановяването на реда в Източна Румелия. Те го подканват да изпрати делегат и извънреден комисар в Пловдив незабавно и да придружи мисията им с военна демонстрация на източнорумелийската граница; неофициално добавят, че султанът следва да е подготвен да нахлуе в областта, ако е необходимо. Със свито сърце османският владетел прави първите постъпки, следвайки съвета на дипломатите: назначава Гадбан ефенди и Лебиб ефенди като делегати и Джевдет паша като извънреден комисар, заповядва и да се подготвят военни сили за демонстрация на 18 ноември. Въпреки това той дава ясно да се разбере, че търси алтернатива: възприема британското по-ранно предложение да се анкетира мнението на източнорумелийци, преди да се изпратят каквито и да е официални лица. Също така моли трите империи да се присъединят към него в колективно предупреждение към княз Александър І да напусне провинцията. Портата обаче отклонява последните две искания на султана, за да не загуби подкрепата на Берлин, Виена и Петербург. Въпреки натиска на своя Министерски съвет да действа, Абдул Хамид се съгласява единствено да изпрати делегати, но настоява, че ще изчака техния доклад, преди да продължи с назначаването на извънреден комисар и предприемането на военна демонстрация. […]

Османската империя е отворена към преките преговори с България. Великият везир Кямил паша твърди, че княз Александър има интерес от директно разбирателство с Цариград като начин да се избегне англо-руското съперничество, което ще застраши трона му. Но Кямил също така предупреждава, че бъдещо забавяне може да провокира княза да обяви българската пълна независимост, в такъв случай няма никаква гаранция, че Русия ще се противопостави: даже напротив, тя може да изтъргува тази независимост за отстраняването на българския владетел от престола. […]

Самият султан има далеч по-радикален проект за двустранно разбирателство: той предлага българската армия да стане част от османската, а султанът неин главнокомандващ, който ще поддържа и българска почетна рота в Цариград; османски войски ще помагат за опазването на българските граници, както и обратното; в мирно време цяла дивизия български войски ще служат в Османската империя; във военно време двете войски ще се мобилизират заедно и накрая пристанището Бургас и областите около Кърджали и непокорните села в Родопите ще бъдат поставени под директен османски контрол. В замяна княз Александър ще бъде назначен за главен управител на Източна Румелия. Идеите на Абдул Хамид имат своите военни основания поради страха му от европейска войска и засиленото превъоръжаване. Но политическият мотив вероятно има една много по-далечна цел: възможно е той да търси начини за създаването на един Балкански съюз, който да предпазва региона от намеса на Великите сили“. І БГНЕС