Президентът Доналд Тръмп обмисля сериозни промени в ролята на съветника по националната сигурност и в персонала на Съвета за национална сигурност (СНС). Един от служителите на администрацията заяви пред Си Ен Ен, че „със СНС, какъвто го познаваме, е свършено“. Очевидно потенциалните промени се съсредоточават върху намаляването на персонала на съвета и ограничаването на отговорността му за разработване и координиране на формулирането на политики – особено дългосрочни – като вместо това се превърне в изпълнител на директивите на президента Тръмп.

Ако бъдат осъществени, тези промени ще нанесат щети на процеса на работа на СНС. Предложенията, които пренебрегват уроците на историята, биха навредили сериозно на вече хаотичния процес на вземане на решения в администрацията и на способността на президента да управлява огромните бюрократични структури в сферите на външната политика, отбраната, разузнаването и вътрешната сигурност. Решаващ фактор в президентската стратегия за национална сигурност е преценката, а правилно функциониращият щаб на СНС може да помогне чрез предоставяне на информация и възможности, които са в основата на разумното вземане на решения.

Законът за националната сигурност от 1947 г. създава СНС с цел да подпомага президентите в справянето с новите и разширяващи се агенции, необходими за овладяване на все по-застрашаващата международна среда. Тъй като президентите имат различни работни навици, структурата на СНС е замислена като гъвкава – променяща се по размер и форма с течение на времето. Но през последните десетилетия, на базата на често болезнени уроци, се е формирал консенсус относно най-ефективната структура на съвета.

Дуайт Айзенхауер е първият президент, който обръща сериозно внимание на персоналния състав на СНС, структурирайки го по аналогия с военния си опит. Джон Ф. Кенеди се противопоставя на тази структура, която възприема като прекалено твърда – поне докато Заливът на прасетата, плашещата среща на върха с Никита Хрушчов във Виена през 1961 г. и Кубинската ракетна криза не го убеждават, че структурата не е толкова лоша.

Персонализираните роли на съветниците по националната сигурност Хенри Кисинджър и Збигнев Бжежински в администрациите на Никсън, Форд и Картър получават огромно внимание, но съвременният модел на СНС е до голяма степен оформен от Брент Скоукрофт. Той го подобрява при Джералд Форд и усъвършенства при Джордж Буш – баща, докато се справя с инвазията на Саддам Хюсеин в Кувейт, разпадането на Съветския съюз и началото на постстуденовременната ера.

Скоукрофт създава система за координиране и контрол на потока от решения: на върха са заседанията на СНС на ниво кабинет, председателствани от президента; следвани от заседания на „главните ръководители“ – също на ниво кабинет, ръководени от съветника по националната сигурност; заседания на „заместниците“, с участието на служители на ниво заместник-министри; и накрая заседания на помощник-секретарите и заместник-помощник-секретарите. Някои описват тази стъпаловидна структура като прекалено бюрократична, но Буш и други демонстрират, че тя може да бъде прилагана бързо и ефективно, когато обстоятелствата го изискват.

Този модел въплъщава принципа на субсидиарност – решенията се вземат на най-ниското възможно ниво, като само най-важните въпроси достигат до вниманието на президента и неговите висши съветници. Така се осигуряват всички необходими данни, набор от варианти с техните плюсове и минуси, както и стратегическо мислене относно изпълнението, очаквани действия на съюзници и противници, както и възможни реакции на САЩ.

Скоукрофт има също така основна заслуга за възстановяването на доверието в СНС след аферата „Иран-контри“ – най-големият провал на съвета, когато негови служители се превръщат в изпълнители на политиката за подпомагане на никарагуанските контраси. Оттогава повечето експерти по национална сигурност се обединяват около разбирането, че СНС трябва да координира, а изпълнението да е в ръцете на съответните отдели и агенции. Въпреки това, не всички спазват напълно тази максима.

Числеността на персонала на СНС зависи от възложените му отговорности – мисията определя мащаба. Определянето на броя служители преди изясняване на задачите е нецелесъобразно. Сравняването на числеността при различните администрации е също подвеждащо – при някои се отчитат само експертите, без административния персонал; служителите от ситуационната зала понякога са включвани в сметката, понякога – не. Преди 11 септември Белият дом практически няма служители по националната сигурност.

Моделът на Скоукрофт предоставя ключово предимство на президента: създаването на междуведомствени служители, работещи в дълбочина в администрацията, осигурява по-добра осведоменост за възможностите и несъгласията между агенциите още преди те да достигнат до най-високо ниво. Това намалява риска от конфликти и забавяния. Драстично орязан персонал на СНС би изгубил тази възможност.

Президентите вземат окончателните решения. Но дали ще бъдат най-информираните решения или просто импулсивни действия, водени от лични инстинкти? Враждебността към системата на Скоукрофт до голяма степен произтича от страха от бюрокрацията – или както я наричат привържениците на Тръмп – „дълбоката държава“. Въпросът е дали висшите ръководители ще управляват бюрокрацията или тя ще управлява тях. Ако висшите служители не успяват да управляват подчинените нива, вината не е в системата, а в липсата на компетентност, опит и решителност.

Системата на СНС не е без своите недостатъци, но съкращаването на персонала ѝ и превръщането на останалите служители в безкритични изпълнители няма да бъде от полза нито за Америка, нито – в крайна сметка – за самия Доналд Тръмп. | БГНЕС

 ---
Джон Болтън е бил съветник по националната сигурност в Белия дом през 2018–2019 г. и посланик на САЩ в ООН през 2005–2006 г. Той е автор на книгата „Стаята, в която това се случи: Мемоари от Белия дом“. Анализът му е публикуван в „Уолстрийт джърнъл“.