Паневропейският коридор №8 се разбива в два тунела – единият е тунелът на безплодния, безсмислен дискурс между България и Северна Македония, а другият – физически и все още само „проект“ (любимата дума на прекалено много политици) – при „Деве Баир“.

„Коридор №8 зависи от желанието и политическата воля...“

„Няма отговор от другата страна за организиране на среща и постигане на съгласие за реализацията на този важен европейски коридор...“

Две становища на две държави, които „много искат, но нямат желание“ да довършат започнатото. София и Скопие могат без притеснение да пишат една на друга позициите по отношение на Коридора – напоследък те звучат толкова еднакво, че с лекота могат просто да си ги разменят с променен подпис. В същността си и двете страни удобно се придържат към принципа: „от нас нищо не зависи, питайте онези“.

Ако преди няколко десетилетия желязната граница, наложена от историческата съдба между България и Македония, беше реалност, то днес би било безсрамно да се търсят оправдания за липсата на нормални, съвременни транспортни връзки. Не за мощните коли на македонските политици с бизнеси в България, а за истинско икономическо и културно сближаване.
Управниците в Скопие демонстрират явно нежелание да се ангажират с изграждането на Коридор №8, предпочитайки да фокусират усилията си върху Коридор №10 — проект, който може и да има икономически ползи за Скопие, но, по същество, е фаворизиран заради чужди интереси.

Нещо повече – македонският „елит“ опитва да пренасочи европейски средства, предвидени за свързаност с България, към съвместни решения със Сърбия. Те водят агресивни и шумни медийни и лобистки кампании, които спъват всеки опит за сътрудничество с България. Докато плачат за „скъпия“ тунел на Деве Байр, скопските „патриоти“ погребват страната си със стотици милиони евро нови дългове, включително от Китай. Тази политика е не просто недалновидна, а опасна, защото саботажът на Коридор №8 означава саботаж и на евроинтеграцията, и изолация на Западните Балкани в хватката на Унгария и Сърбия - а е ясно кой стои зад тях.

От казаното през последните месеци с тревога осъзнаваме, че жизненоважната инфраструктура – не само за ЕС и НАТО, но и най-вече за България и Северна Македония – ще почака още някое десетилетие, преди да бъде срязана тържествено цветната лента на откриването ѝ. Няма да се промени нито жалката гледка на гарата в Гюешево, нито мръснобялото знаме на БДЖ в Кюстендил, което се развява над купчина битови отпадъци.

Страната ни изпуска историческа възможност да създаде икономически лост в Западните Балкани. Едновременно с дребнотемието в България, Вучич и Орбан преговарят по развитието на Коридор №10, а инфраструктурата на пристанищата в Дуръс (Албания) и Солун (Гърция) разцъфтява. От това пряко страдат Варна и Бургас, които остават встрани от формиращите се основни търговски потоци. Последиците не са само икономически – Бойната група на НАТО, разположена у нас, също е засегната. При евентуална военна заплаха, липсата на съвременна жп инфраструктура би направила логистиката тромава, бавна, неефективна и - на практика - невъзможна.

Кому е нужна популистката реторика, че България била готова – „оставали само 2 км до границата“, а всичко друго било в ръцете на Северна Македония? Че София вече инвестирала милиарди?

Легендарно-бавният влак от Кюстендил до Гюешево се движи със 40 км/ч. Изминава разстоянието от 34 км за час и десет минути. С него ли да се гордеем? На него ли ще разчита НАТО?

Димитър Русков, ръководител на отдел „Международни новини“ в Агенция БГНЕС