Беше мразовит и студен януари 1959 г. 17-годишният Боб Дилън се влачеше по улиците на Дълют, Минесота, с яката си обърната към студа и влагата. Той все още не знаеше мястото си в света, а светът също не знаеше мястото на Боб Дилън в него, предаде Фар Аут. До този момент влиянието на младежа беше толкова слабо, колкото и фигурата му в мъглата, която се прокрадваше зловещо като мухъл от треперещото езеро Супериор. Но въпреки това крачката му беше решителна, ускорена от факт, все още неизвестен на крехкия тийнейджър – вечерта му подготвяше нещо съдбовно.

Тази нощ безцелният млад Дилън видя Бади Холи и откри бъдеще, озарено от музиката. Бъдеще, което само няколко дни по-късно се превърна от призвание в дълг. „Видях Бади Холи две или три вечери преди да умре. Видях го в Дълют, в „The Armory“ (Оръжейната). Свиреше там с Линк Рей. Не си спомням Биг Бопър. Може би беше си тръгнал, когато влязох. Но видях Ричи Валенс“, спомня си той в интервю за Ролинг Стоун през 1984 г. “И Бади Холи, да. Беше страхотен. Беше невероятен. Никога няма да забравя образа на Бади Холи на сцената. И той умря – трябва да е било седмица след това. Беше невероятно.“

Всъщност той почина три дни по-късно, на 3 февруари. Когато се разбра новината, Дилън си спомни чувството на утвърждение, което изпита, когато излезе от The Armory с ново предназначение в живота само няколко вечери по-рано. От този момент нататък той почти не спря да върви. Както бихте повярвали, ако вярвате на собствената му легенда, той почти измина пеша разстоянието до Ню Йорк, за да поеме щафетата на значимата култура от Уди Гътри. Както гласеше вторият му албум, той беше „freewheelin'“ (свободен).

Този бясна скорост продължи с главоломна скорост, подхранвана от вдъхновение. Въпреки това, колкото и божествено да изглеждаше неговото желание да твори, ако продължиш с такова темпо, рано или късно ще се сринеш. Скитащият се вагабонд издава „Bringing It All Back Home“, „Highway 61 Revisited“ и „Blonde on Blonde“ в рамките на 15 месеца. Всъщност, от дебюта си през март 1962 г. до края на десетилетието, той издава девет албума, нито един от които не получава по-малко от четири звезди – около три от тях могат лесно да бъдат класифицирани като най-великите албуми на всички времена.

Това триумфално творчество може да звучи като чудо, но то имаше и човешка цена – толкова голяма, че дълго преди да запише последния си албум от 60-те години, „Nashville Skyline“, той обмисляше да се откаже. Уморен и обременен от етикета „Гласът на едно поколение“, който му е бил наложен против волята му, една уникална революционна песен ще го събуди от летаргията и ще му внуши, че когато си обвързан с призванието си, собствената воля почти няма значение.

Песента, която спаси Боб Дилън
В „Like a Rolling Stone“ се усеща раздразнената ярост на изтощен човек. Тя боли като шамар по бузата, което е точно това, което нанесе на контракултурното движение. Това беше моментът, в който Дилън сякаш обедини мисията, която усещаше пред себе си, когато напусна The Armory само шест години по-рано, и собственото си примирение с това, докъде го беше докарало. Той вече не пееше за хората, а им пееше, и това звучеше като размахване на пръст или, както сам го описа, „дълъг поток повръщано“.

Песента се оказа страхотен стимул. През 1966 г. той каза пред „Playboy“: „Миналата пролет мисля, че щях да се откажа от пеенето. Бях много изтощен и нещата се развиваха много бавно... Но „Like a Rolling Stone“ промени всичко. Искам да кажа, че беше нещо, което аз самият можех да разбера. Много е изморително другите да ти казват колко те харесват, когато ти самият не се харесваш.“

Това беше проблемът: когато възхитен Дилън напусна шоуто на Бади Холи, той по-късно отбеляза, че певецът е „всичко, което аз не бях и исках да бъда“. Но той го казваше в преносен смисъл – не се опитваше просто да го имитира. Проблемът, пред който беше изправен Дилън, беше, че легион от фенове мислеха, че те са него, а той е тях. Но както Дилън известният си израз, „Всичко, което мога да направя, е да бъда себе си, който и да съм“.

„Like a Rolling Stone„ изясни това – заедно с много други неща – и облекчението от всичко това го подтикна до точката, в която нуждата да се откаже беше потисната и той продължава да турне неуморно и до днес.

“Like a Rolling Stone“ най-добрата песен на Боб Дилън ли е?
За да преценим дали „Like a Rolling Stone“ е най-добрата песен на Боб Дилън, първо трябва да разгледаме какво го прави велик артист. Може би най-хвалената му черта, както от колегите му, така и от феновете му, е поезията му. В това отношение той е в лига с един-двама други – най-често сравняван е с Леонард Коен. Всъщност Коен може би го превъзхожда по отношение на последователността – канадецът със сигурност никога не е написал нещо толкова комично лошо като „Wiggle Wiggle“. Но там, където Дилън далеч превъзхожда своя съвременник с „Hallelujah“, е влиянието, което музиката му оказа върху обществото като цяло.

Както доказаха последните 60 години на намаляващите артистични революционери, най-трудното за един артист не е да създаде велико изкуство, а великото изкуство да хване обществото за яката и да го накара да обърне внимание. В това отношение отново има само един или двама други в човешката история, които могат да се мерят с сеизмичното въздействие на Дилън.

И отвъд адреналиновите тонове на висцералната му инструментация, смелият начин, по който той лаеше към самата сцена, към която Дилън някога принадлежеше, красиво изоставената продукция, изпълнената с ярост манера, с която Дилън представя всичко това, и валсовата мелодия, „Like a Rolling Stone“ предизвика такава сензация и все още държи такова пророческо огледало пред обществото, че да погледнеш отвъд него е като да стоиш в подножието на Еверест и да се опитваш да надникнеш над върха, за да видиш дали зад него се издигат по-високи хълмове. |БГНЕС