Леандрите придават особена красота, но болката в гърдите и напрежението в стомаха не спират. При всяко изкачване по пътя за Трикери, виждаш безкрайното Бяло море и в съзнанието ти като атомна бомба се взривяват откъси от разказа на Владимир Сис - чешкия писател и публицист, благодарение на когото през 1913 година светът разбира за масовото изтребление на българите.

Сис прави смразяващи разкрития. Той е допуснат там благодарение на представянето си като германец и че иска да посети манастира „Св. Богородица”. Книгата „Гробовете на Трикери“ на Владимир Сис започва с разговаря му с лодкаря, който го води към зловещия остров.

Когато вече е в открито море Владимир Сис започва да разпитва лодкаря. „Това са малките Трикери. Никой не живее там. Но ето онзи зад тях, големият - това е нашият Трикери, дето отиваме. Гледайте, вижда се манастира!“, разказва лодкарят, а Сис пита наивно: На тоя ли остров са били българските пленници? Да, господине. Колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени, колко... Нямат брой...

- Удавени?

- Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от солунското пристанище.

- Че защо?

- Как защо? Българи бяха и нищо повече. Хиляда-две хиляди по-малко - толкова по-добре за нас... Нашият капитан каза: „Хайде, момчета, да видим колко знаят да плават българите. Искаха море - нека го опитат”... Нарочно спряхме парахода в открито море, доста далеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се гледа, весело беше, да... Който знаеше да плува, стигна до брега, който не - на дъното. Гледаш го - блъска с ръце, задавя се, па изведнъж потъне и се изгуби, като че камък си хвърлил в морето.

Сред хилядите убити е и един от създателите на ВМОРО Христо Батанджиев, който по онова време е секретар на духовния водач на солунските българи, архимандрит Евлогий- също убит по жесток начин.

Днес има само една „Лодка-такси“, която може да ви превози до Трикери. Лодкарят, младо момче не е особено приказливо. След като се съгласяваме на първата посочена сума за отиване и връщане става по-любезен. Признава, че винаги се учудвал от желанието на туристите да посетят Трикери - този изостанал остров. „Има два ресторанта и един манастир. Това е всичко“. На въпроса ни има ли паметници и други забележителности той вдига рамене и учудващо отговаря: „Какви паметници. Там живеят само няколко стотин души. Не знам дали са и толкова", и след това се удря по главата и казва. "А, има една плоча за онази британка, която почина през 2008 година“.

Вече сме в Трикери. Бързо минаваме през ресторанта и се насочваме към манастира. Над нас кръжат гарвани и при спускането си грачат силно и изведнъж отново се издигат. Пред манастира срещаме двама германски туристи. След продължително чукане на манастирските порти се обръщат тъжно и казват: „Тук никой не знае кога отварят врати“. Не чакаме повече обяснения и ги питаме: „Знаете ли какво се е случило тук преди повече от век?“ „Не, какво е станало?“ Тук са избите хиляди българи през 1913 година. „Защо?“, питат двамата учудено. „Просто, защото са били българи. Те са арестувани основно от Егейска Македония“. „Това е ужасно, защо няма нито една табела?“, отговарят двамата и хванати под ръка тръгват обратно. След около стотина метра ги виждаме седнали на една беседка. Мъжът ни маха и с треперещ глас повтори на два-три пъти: „Не съжалявам, че не видяхме манастира. Наученото ни съсипа. Върху какво крачим... Върху какво крачим“.

Трикери, както навсякъде в Гърция, е осеян с вековни маслинови дървета. Между тях безброй еко пътеки и един основен асфалтиран път водещ до манастира. А срещу него ново гробище. Като погледнеш от високото виждаш тук-там постройки, сгушени именно между тези маслинови дървета. Жителите на острова, може би знаят, но по-вероятно е и да не знаят какво се е случило преди 111 години. Както живущите тук, както и всеки турист, така и ние крачим върху човешки кости и заличени гробове. Връщайки се отново към написаното от Владимир Сис, мислим си, че и неговите завети са останали нереализирани. „Чувствах неизразима скръб. Струваше ми се, че аз вървя из места, гдето са умирали мои братя, умирали са от тъга за родния си край. Да, мои братя са наистина тия, които са гинали тука. Поклон пред техния прах! Ще доде ден и може би твърде скоро вие ще бъдете отмъстени. Аз вярвам в това повече от всеки друг път, вярвам това именно тук, мястото на вашето страдание. Да, вас няма да забравят. Там някъде на бреговете на континента ще дойдат буйни полкове. Вие ще познаете техните знамена, техните тръби, техните ура... Сурови, но нежно любящи войни ще дойдат тук и върху вашите самотни гробове ще хвърлят по шепа родна пръст...“

За съжаление, век по-късно това все още не е станало... и никога няма да стане. Няма гробове, няма един кръст, една плоча. Вие наистина сте забравени, не тук в Трикери, но за съжаление и в България.

Днес и България, и Гърция живеят в един съюз и не таят омраза, със сигурност в България я няма. Днес, век по-късно, редно е поколенията в Трикери да положат една плоча в памет на тези жертви, като знак за покаяние, като знак за помирение и прошка. В света други народи са го направили.

А ние българите, когато идваме тук в Трикери, нека да носим шепа пръст и я хвърлим във въздуха над острова, тя със сигурност ще падне върху земята и ще стигне до нечии български кости, а може би до далечна Чехия, където Владимир Сис заради обичта си към българския народ заплаща с живота си като „чешки фашист” в чехословашките затвори. През 1958 г. умира в затвора Леополдов. I БГНЕС

---------------------------------------

Репортаж на екип на Агенция БГНЕС