Морският град и вардарските блата нямат нищо общо помежду си. И все пак бронзовата фигура на войводата напомня за една епоха, когато имената на революционерите не са принадлежали само на един край, а на цял един народ. А малцина от тях са оставили толкова легенди след себе си, колкото Апостол Петков – Ениджевардарското слънце.

Роден през 1869 година в гевгелийското село Боймица, в Егейска Македония, Апостол произхождал от стар хайдушки род. Хайдутството сякаш било наследствена съдба в семейството Терзиеви – братя, братовчеди и близки загивали или воювали с пушка в ръка. Самият Апостол останал неграмотен и започнал живота си като кантонер по железопътната линия Солун – Скопие. Но съдбата му не била край релсите. Едва двадесетгодишен, той вече бродел из Паяк планина и край Ениджевардарското езеро като хайдутин.

Там се ражда и неговата легенда. В блатата на Енидже Вардар четите се движели с лодки между тръстиките, а Апостол познавал всяка пътека и всеки укрит канал. Турците и гръцките андарти често не разбирали откъде идва ударът. Затова и гръцката писателка Пинелопи Делта, макар и негов противник, ще го нарече „невидимия демон“. А народът – много по-просто и много по-топло – „Вардарското слънце“.

Любопитно е, че първоначално самата ВМОРО гледала с подозрение на него. Апостол бил буен, своенравен и повече хайдутин, отколкото дисциплиниран революционер. Дори Даме Груев в един момент настоявал да бъде наказан. Но войводата постепенно доказал, че умее не само да воюва, а и да организира. В Ениджевардарско той изгражда цяла мрежа от укрития, канали и въоръжени пунктове. Налага сурова дисциплина, забранява разточителните сватби, наказва крадци и насилници, а понякога се държи почти като владетел на областта.

За хората той бил не просто четнически водач, а закрилник. Селяните първо търсели неговия съд, а после държавния. Разказват, че къщата му след Младотурската революция приличала повече на правителствена канцелария, отколкото на дом на бивш комита.

Апостол войвода участва активно в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 година. Тогава в село Корнишор, пред около 250 четници, е осветено знамето на ениджевардарските чети. След разгрома на въстанието именно той остава една от най-сериозните прегради срещу гръцката въоръжена пропаганда в Македония. В онези години името му вече е известно дори в Цариград. Самият султан Абдул Хамид II изпраща свой човек с предложение Апостол да се откаже от борбата срещу огромна сума пари. Войводата отказва.

Американският журналист Алберт Сониксен, който го среща в блатата през 1906 година, го описва като „македонския Робин Худ“ – човек с манлихерка, кама със сребърна дръжка и портрети по всички български кръчми.

Но животът на легендарните войводи рядко завършва спокойно. На 2 август 1911 година Апостол Петков е предаден и отровен от бивш свой четник. След това е инсценирано сражение, за да изглежда, че е убит в бой. Така загива човекът, когото не успяват да пречупят нито турската власт, нито андартските чети, нито хилядите войници, изпращани срещу него.

Днес паметникът му в Несебър не е просто спомен за един войвода. Той е знак за времето, когато героите са се превръщали в народни песни още приживе. Неслучайно Йордан Йовков нарича Апостол Петков „легендарен войвода“, а Димитър Талев започва романа „Гласовете ви чувам“ с песен за него. Защото някои личности остават не само в историята, а и в паметта на народа – като светлина, която трудно угасва. І БГНЕС

-----------

Материалът е подготвен от Отдел „Вътрешна информация“ в Агенция БГНЕС.