Диана Добрева: В театъра отделните хора се превръщат в човечество

Днешната еднолинейност на света превръща театъра в почти единственото място, където група от хора, в реално време, на живо, без значение от раса и религия, заедно откриват и преживяват вертикалите на битието. Театърът е мястото, където отделните хора се превръщат в човечество.

Това казва българският театрален режисьор Диана Добрева, чието слово прозвуча на режисьорския симпозиум, посветен на съдбата на сценичните изкуства, в рамките на Световния театрален фестивал в Шизуока, Япония.

Преди няколко дни спектакълът на Добрева „Калигула“ предизвика истински фурор на един от най-големите театрални фестивали в света.

От Япония режисьорката пътува за Вилнюс, където на 21 май е премиерата на новия ѝ спектакъл „Медея чужденката“.

Народният театър „Иван Вазов“ споделя нейното слово от Япония, озаглавено „Какво е театърът“:

„Не съм достатъчно смела, за да кажа, че театърът е възникнал от желанието на Бог да играе, да насели празната сцена на Космоса със земя и небе, с птици и риби, а, в края на краищата – с милиони добри и самоотвержени артисти, които дават всичко от себе си. Но смелостта ми стига, за да вярвам, че не животът ражда театъра, а театърът ражда живота.

Всеки спектакъл възвръща във фокуса на зрителя основанието да живеем. Всяко представление преформулира наново целите на живота. Сцената е утробата, от която ежедневно произлиза човечеството. Черната й кутия е като онази черна кутия на самолетите, която пази всички тайни, всички най-съкровени думи, всички молитви и надежди.

Като всяко произведение на изкуството, така и театралният спектакъл, а и най-вече той, умножава световете, в които живее човекът. Светове, напълно реални физически и енергийно. Моето лично театрално верую не допуска, че театралните представления умират. Вярвам, че всички театрални представления, играни някога, са безсмъртни, че са енергийни облаци, които се реят над главите ни. Из тяхната млечна белота на нас понякога ни е позволено да се изгубим, да летим „на сляпо“, да губим пространствена ориентация, да взимаме земята за небе, а небето – за земна твърд, а после дълго да разказваме за необикновеното си пътешествие.

Ние живеем в свят, който е все повече линеен. Комуникациите изравниха елементите. Менделеевата таблица, позволете ми тази шега, вече е само в един ред. Именно тази еднолинейност на света превръща театъра в почти единственото място, където група от хора, в реално време, на живо, без значение от раса и религия, заедно откриват и преживяват вертикалите на битието. Театърът е мястото, където отделните хора се превръщат в човечество. Защото театърът не само ни дава доказателство, че сме живи, а ни подарява рядкото познание защо сме живи и как да сме живи заедно.

Уважаеми колеги,

имам натрапчивото усещане, че необходимостта да си отговаряме на въпроса какво е театърът и каква е неговата функция зачести. Ако преди години на тези въпроси се е отговаряло веднъж на столетие, сега трябва да търсим отговора едва ли не през десетилетие. И сме длъжни да преформулираме разбирането за театър не само за себе си, а и за обществата, в които живеем. По парадоксален начин въпросът защо театърът е спасителен за обществата по света се превръща в първостепенен. Театралният храм е мястото, където човечеството преживява времето в неговата свързаност и цялост. Спектакълът е иглата, с която съшиваме разкъсаната дреха на човечеството, на човешкото, ако щете. Ако някъде се измисли достойно бъдеще за човечеството, то ще е в театралната зала. Един гениален български поет, Гео Милев е написал: „Всичко писано от поети и философи ще се сбъдне!“ Позволете ми да присъединя към поетите и философите и работниците на театъра.

А накрая нека ви разкажа една история, подарена ми от приятел.

В Япония през 1945 година американските окупационни войски издават заповед, която задължавала всички самурайски мечове да бъдат предадени на властите като опасни оръжия за претопяване. Сред тях имало безценни свидетелства за родова памет, за войнска чест, неповторими шедьоври на изкуството. Тогава един професор измислил термина Меч-творба, пледирал пред генерал-губернатора, сравнил ги с храмове, храмове на духа, които трябва да бъдат спасени. По този начин опазил част от безценното духовно богатство на своята родина.

Скъпи приятели,

Театърът е нашият Меч-творба, който трябва да опазим. Както неговото острие ни пази от липсата на памет, от липсата на чувства, от липсата на състрадание, така и ние трябва да го пазим от компромисите. Като творба, а не като кесия трябва да го пренесем и предадем на следващите след нас. Нека държим изкуството като огнен меч над всичко, което може да ни накара да снижим хоризонтите, да приглушим думите, да сведем очи.

Нека този огнен меч държи високо главите и сърцата ни!

Да живее Театърът!“ /БГНЕС