Шокиращото нападение на Хамас срещу Израел ускори началото и края на Близкия изток. Това, което започна, почти неумолимо, е следваща война - такава, която ще бъде кървава, скъпа и агонизиращо непредсказуема по своя ход и изход. Това, което приключи, за всеки, който иска да го признае, е илюзията, че САЩ могат да се измъкнат от регион, който доминира в дневния ред на американската национална сигурност през последния половин век. Едва ли някой може да обвинява администрацията на Байдън, че се опитва да направи точно това. Двадесет години борба с терористите, заедно с неуспешното изграждане на нации в Афганистан и Ирак, предизвикаха ужасни щети върху американското общество и политика и източиха бюджета на САЩ. След като наследи обърканите последици от хаотичния подход на администрацията на Тръмп към региона, президентът Джо Байдън призна, че оплитането на САЩ в Близкия изток отвлича вниманието от по-спешните предизвикателства, породени от нарастващата велика сила на Китай и непокорната избледняваща мощ на Русия. Белият дом измисли креативна стратегия за излизане, опитвайки се да постигне нов баланс на силите в Близкия изток, който ще позволи на Вашингтон да намали присъствието и вниманието си, като същевременно гарантира, че Пекин няма да запълни празнината. Историческият опит за нормализиране на отношенията между Израел и Саудитска Арабия обеща официално да обедини двата най-важни регионални партньора на Вашингтон срещу техния общ враг Иран и да закотви саудитците извън периметъра на стратегическата орбита на Китай. В тандем с тези усилия, администрацията също се опита да облекчи напрежението с Иран, най-опасният противник, пред който САЩ са изправени в Близкия изток. След като се опита и не успя да съживи ядрената сделка от 2015 г. с нейната сложна мрежа от ограничения и надзор върху иранската ядрена програма, Вашингтон прегърна план Б за ползи и неофициални разбирателства. Надеждата беше, че в замяна на скромни икономически награди Техеран може да бъде убеден да забави работата си по ядрените си програми и да се откаже от провокациите си в региона. Първият етап дойде през септември със сделка, която освободи петима несправедливо задържани американци от ирански затвори и даде на Техеран достъп до 6 милиарда долара замразени преди това приходи от петрол. И двете страни бяха готови за последващи преговори в Оман, като колелата на дипломацията бяха смазвани от рекордно ниво на ирански износ на петрол, което стана възможно благодарение на отклоняването на погледа на Вашингтон, вместо да наложи собствените си санкции. Що се отнася до амбициозните политически гамбити, има немалко причини за препоръчването им - по-специално истинското сливане на интереси между израелските и саудитските лидери, което вече генерира осезаем импулс към по-публично двустранно сътрудничество по въпросите на сигурността и икономиката. Ако беше успешен, новото подреждане между двама от основните играчи в региона можеше да има наистина трансформиращо въздействие върху сигурността и икономическата среда в широкия Близък изток.

КАКВО СЕ ОБЪРКА?

За съжаление, това обещание може да се е провалило. Опитът на Байдън за бързо бягство от Близкия изток имаше един фатален недостатък: той изключително погрешно възприе стимулите за Иран, най-разрушителният актьор на сцената. Никога не е било правдоподобно, че неформалните разбирателства и облекчаването на санкциите ще бъдат достатъчни, за да умиротворят Ислямската република и нейните подставени лица, които силно и проверено във времето оценяват ползата от ескалацията за напредване на своите стратегически и икономически интереси. Иранските лидери имаха всички мотиви да се опитат да блокират израелско-саудитския пробив, особено този, който би разширил американските гаранции за сигурност на Рияд и би позволил на саудитците да развият гражданска програма за ядрена енергия. Към момента не е известно дали Иран има някаква конкретна роля в касапницата в Израел. По-рано тази седмица The Wall Street Journal съобщи, че Техеран е участвал пряко в планирането на нападението, цитирайки неназовани високопоставени членове на Хамас и Хизбула, ливанската въоръжена групировка. Това съобщение не бе потвърдено от израелски или американски официални лица, които отидоха толкова далеч, та предположиха, че Иран е бил „до голяма степен съучастник“, по думите на Джон Файнър, заместник-съветник по националната сигурност. Най-малкото операцията „носеше белези на иранска подкрепа“, се казва в съобщение на The Washington Post, цитирайки бивши и настоящи високопоставени израелски и американски служители. И дори Ислямската република да не е дръпнала спусъка, ръцете й едва ли са чисти. Иран финансира, обучи и оборудва Хамас и други палестински въоръжени групировки и координира тясно стратегията, както и операциите – особено през последното десетилетие. Немислимо е Хамас да предприеме нападение от такъв мащаб и сложност без известно предварително знание и утвърдителна подкрепа от ръководството на Иран. И сега ирански официални лица и медии ликуват от бруталността, отприщена срещу израелските цивилни, и приемат очакването, че офанзивата на Хамас ще доведе до смъртта на Израел

КАКВО ЦЕЛИ ТЕХЕРАН?

На пръв поглед позицията на Иран може да изглежда парадоксална. В края на краищата, тъй като администрацията на Байдън предлага икономически стимули за сътрудничество, може да изглежда неразумно Иран да предизвика изригване между израелците и палестинците, което без съмнение ще попречи на всяка възможност за размразяване между Вашингтон и Техеран. Но след Иранската революция през 1979 г. Ислямската република използва ескалацията като политически инструмент по избор. Когато режимът е под натиск, революционният наръчник призовава за контраатака, за да обезпокои своите противници и да постигне тактическо предимство. Войната в Газа напредва, подчинена на дългоочакваната цел на ръководството на Ислямската република да осакати своя най-страшен регионален враг. Иранският Върховен лидер аятолах Али Хаменей, никога не се е колебал в своя трескав антагонизъм към Израел и Съединените щати. Той и хората около него са дълбоко убедени в американската неморалност, алчност и нечестие; те хулят Израел и настояват за неговото унищожение, като част от крайния триумф на ислямския свят над това, което те виждат като западащ Запад и нелегитимно „ционистко образувание“.

Освен това в молбите и примирението на администрацията на Байдън иранската страна надуши слабост – отчаянието на Вашингтон да се отърве от бремето на 11 септември, дори ако цената беше висока. Вътрешните сътресения както в Съединените щати, така и в Израел вероятно също разпалват апетита на иранските лидери, които отдавна са убедени, че Западът се разлага отвътре. Поради тази причина Техеран се ангажира по-силно с отношенията си с Китай и Русия. Тези връзки се движат предимно от опортюнизъм и споделено негодувание към Вашингтон.

Но за Иран има и вътрешнополитически елемент: понеже по-умерените сегменти от иранския елит бяха изтласкани встрани, икономическата и дипломатическа ориентация на режима се измести на Изток, след като неговите влиятелни лица вече не виждат Запада като предпочитан или дори жизнеспособен източник на икономически и дипломатически възможности. По-близките връзки между Китай, Иран и Русия насърчиха по-агресивна позиция на Иран, тъй като една криза в Близкия изток, която разсейва Вашингтон и европейските столици, ще доведе до някои стратегически и икономически ползи за Москва и Пекин. И накрая, перспективата за публично израелско-саудитско споразумение със сигурност предостави допълнителен мотив на Иран, тъй като щеше да измести регионалния баланс здраво обратно в полза на Вашингтон. В реч, която изнесе броени дни преди атаката на Хамас, Хаменей предупреди, „че правителствата, които залагат на нормализиране на отношенията с ционисткия режим, ще понесат загуби. Очаква ги поражение. Те правят грешка.”

НАКЪДЕ ОТТУК НАТАТЪК?

Доколкото израелската наземна кампания в Газа започва, малко вероятно е конфликтът да остане на този етап; единственият въпрос е обхватът и скоростта на разширяването на войната. Засега израелците са съсредоточени върху непосредствената заплаха и не са склонни да разширяват конфликта. Но изборът може да не е техен. Хизбула, най-важният съюзник на Иран, вече участва в размяна на огън на северната граница на Израел, при която загинаха най-малко четирима от бойците на групировката. За Хизбула изкушението да последва успеха на Хамас, като отвори втори фронт, ще бъде голямо. Но лидерите на Хизбула признаха, че не са успели да предвидят тежките жертви от войната им с Израел през 2006 г., която остави групировката непокътната, но също така сериозно подкопа нейните способности. Този път те може да са по-предпазливи.

Техеран също има интерес да запази Хизбула цяла, като застраховка срещу потенциален бъдещ израелски удар по иранската ядрена програма.

Следователно засега, въпреки че заплахата от по-широка война остава реална, този резултат едва ли е неизбежен. Иранското правителство владее изкуство да избягва директния конфликт с Израел, което съответства на целите на Техеран, а също на неговите регионални доверени лица и на покровителите му – да подпалва огъня, но да стои далеч от пламъците.

Някои в Израел може да се застъпват за удари по ирански цели, дори само за да изпратят сигнал, но силите за сигурност на страната сега имат друга работа и висшите служители изглеждат решени да останат фокусирани върху битката. Най-вероятно с развитието на конфликта Израел в даден момент ще удари ирански активи в Сирия, но не и в самия Иран. Към днешна дата Техеран е поeмал подобни удари в Сирия, без да изпитва нужда да отмъщава директно. Тъй като петролните пазари реагират на възстановяването на премията за риск в Близкия изток, Техеран може да се изкуши да възобнови своите атаки и тормоз над кораби в Персийския залив. Американският генерал К. К. Браун, новият председател на Обединения комитет на началник-щабовете, беше прав, когато предупреди Техеран да стои настрани и „да не се намесва“. Но изборът му на думи, за съжаление, предполага, че не е оценил колко дълбоко иранците са вече замесени. За администрацията на Байдън отдавна е дошло времето да се откаже от начина на мислене, който оформи предишната дипломация спрямо Иран: убеждението, че Ислямската република може да възприеме прагматични компромиси, които служат на интересите на нейната страна. Някога това може би е било достоверно. Но иранският режим се върна към основополагащата си предпоставка: решимост да промени регионалния ред с всички необходими средства. Вашингтон трябва да се отърве от илюзиите за примирие с теократичните олигарси на Иран. По другите геополитически предизвикателства позицията на Байдън се е развила значително от подхода от ерата на Обама. Единствено политиката на САЩ спрямо Иран остава затънала в остарелите предположения от преди десетилетие. В настоящата среда американският дипломатически ангажимент с ирански служители в столиците на Персийския залив няма да доведе до трайно възпиране на Техеран. Вашингтон трябва да разгърне същия твърд реализъм спрямо Иран, който е в основата на неотдавнашната политика на САЩ спрямо Русия и Китай: изграждане на коалиции от желаещи да увеличат натиска и да осакатят транснационалната терористична мрежа на Иран; възстановяване на значимото прилагане на санкциите на САЩ срещу иранската икономика и готовност на Съединените щати са да възпират регионалната агресия и ядрения напредък на Иран. Близкият изток има начин стане приоритет в дневния ред на всеки президент; след тази опустошителна атака Белият дом трябва да се справи с предизвикателството. /БГНЕС

*****

Анализът е публикуван във „Форийн афеърс“, Сюзан Мълоуни е неговата авторка