В България липсва държавна политика за съхранение и опазване на местата на памет, свързани с репресиите на тоталитарния комунистически режим. Държавата е мащеха за места на памет като лагера „Белене“. Чрез медиите българските граждани могат да достигнат до истината за комунистическия режим.

Това заяви журналистът и изпълнителен директор на фондация „Истина и памет“ Христо Христов в интервю за БГНЕС.

Липсващата държавна политика към местата на памет

В България липсва последователна държавна политика за съхранение на местата, свързани с репресиите на комунистическия режим. Това е основният извод, който прави журналистът и изследовател Христо Христов. По думите му общественият интерес към тази тема съществува от десетилетия, но институциите системно изостават.

„За съжаление, в България липсва държавна политика за съхранение и опазване на местата на памет, свързани с репресиите на тоталитарния комунистически режим“, подчерта Христов.

Той акцентира върху факта, че паметта за жертвите не е изчезнала – напротив, тя се поддържа от оцелели, наследници и граждански инициативи. Но без институционална рамка тази памет остава уязвима.

Белене като символ на неизпълнената отговорност

Бившият концлагер лагер „Белене“ е единственото място в България с относително запазена лагерна инфраструктура от късния период на режима.

Христов описва парадокса: от една страна има държавни посещения и символични жестове, а от друга – липса на реална политика и управление.

„Държавата е мащеха на едно такова място“, каза той, като посочи, че правният статут на „Белене“ остава неуреден, а решения на Министерския съвет не се изпълняват години наред.

Особено критично той коментира опита за „възстановяване“ на лагера чрез ново строителство: „Ако се построи – това ще бъде една бутафория. В нито една европейска държава места на памет не се пресъздават наново – те се съхраняват, консервират и опазват.“

Европейската практика и българското изоставане

Христов постави България в контраст с практиките в останалите страни от бившия Източен блок. Там бившите репресивни обекти са превърнати в постоянно действащи музеи и мемориали под държавен контрол.

В България обаче ситуацията е различна, дори наличните структури са оставени без ясна стратегия за опазване.

Той обръща внимание и на по-широкия контекст: още от 90-те години съществува обществена енергия за възпоменание, включително годишни поклонения, но тя не е институционализирана.

Конфликтът между памет и политическо бездействие

Според Христов проблемът не е в липсата на обществен интерес, а в държавното отношение.

„Това е въпрос на държавно отношение“, заяви той и подчерта, че липсата на контрол и дългосрочна визия създава условия за подмяна на историческата памет.

Като пример той посочи изложби и инициативи, които според него изкривяват историческия характер на лагера и заличават неговия международен и етнически контекст.

„Когато държавата не се грижи за това място и няма контрол, се стига до злоупотреби“, предупреди той.

Ролята на журналистите и обществото

Христо Христов насочи вниманието към ролята на медиите като посредник между историческата истина и обществото.

„Чрез вас българското общество може да стигне до истината“, каза той, като подчерта значението на журналистическите въпроси към властта.

Той даде и конкретен пример за липса на прозрачност при институционални посещения в Белене, при които, по думите му, журналистите са били умишлено изключени, а жертвите – оставени на заден план.

Между паметта и отговорността

За Христо Христов „Белене“ не е просто исторически обект, а тест за държавността – за способността на България да поеме отговорност към собственото си минало, вместо да го оставя в зона на забрава, символика и политически жестове без последици. І БГНЕС