Зденка Тодорова: За лицемерието на българо-сръбските отношения

То не е от вчера. И не е клише. То е факт. То е характерна черта за хора, които се преструват. Отношенията им не са искрени. Усмихват се изкуствено, защото и други така го правели, прегръщат се макар и да не се харесват особено, тупат се по рамо, обръщат се един към друг на малки имена и после зад гърба на другия намигват, давайки знак че тупането не било искрено, а показно. Лицемерието е част от политиката и от дипломацията. Може да бъде прикрито, а може да бъде и открито, всичко зависи от страните и подтекста.

През последните три десетилетия многократно съм коментирала българо-сръбските отношения и няма как за пореден път да не ги нарека лицемерни и фалшиви. На езика на дипломацията тези определения не са приемливи, но аз като българка от Западните покрайнини, правозащитничка, журналистка и публицистка с огромен брой текстове и доклади, свързани с положението на българското национално малцинство в Сърбия, мога да си го позволя. Още повече, че през последните три десетилетия имах възможността да видя истинското лице на българо-сръбските отношения или поне на онази част, която беше открита за публиката. За закритата не мога да говоря, а тя е може би най-важната за показване истинското лице на тези отношения.

Не разбирам, защо след като нещо куца във връзките между Сърбия и България те трябва да се наричат „най-добрите през последните няколко десетилетия“, „братски“, „добросъседски“, „приятелски“. И докато дипломатите и политиците ни убеждаваха в тези искрени и дружелюбни отношения между България и Сърбия, зад гърба на българската страна, Белград с помощта на държавната си телевизия, църквата, Академията на науките, Министерството на културата и останалите регионални и общински организации прокарваше антибългарската си политика, която в навечерието на 2023 година кулминира с изложба, не къде и да е, а в Юридическия факултет в Белград, под наслов „Престъпленията над цивилното население в Сърбия под българска окупация /1915-1918 г./“. Освен насаждането на антибългарски настроения в Сърбия, тази изложба беше насочена и срещу България, срещу многократно заявяваните „братски отношения“ и срещу добросъседството като цяло.

ВЪПРОСНАТА ИЗЛОЖБА

е последният и може би най-очевадният пример за лицемерието и фалша в българо-сръбските отношения. Това, че сръбската страна избра навечерието на Новата година да я представи на обществеността, със сигурност не е случайно. Най-вероятно с нея Белград иска да подскаже нещо на българските си „братя“ и „приятели“, че в 2023 година, отношенията ще продължават да са си същите. Пред камерите ще се тупат по рамо с българските дипломати и политици, зад тях всичко ще продължи както и досега.

И къде е тук българското национално малцинство? Няма го! Има намаляване на българите в Сърбия с 4000 души, има училища без образование на български език, има изложби с антибългарски характер в сръбската столица, има телевизионни предавания за шопите, които като „етническа група били асимилирани от българите“, има въвличане на българи от Цариброд в това активно мероприятие, но няма отзвук в България за какво иде реч!? Ако аз не бях написала своя гневен коментар срещу филма за шопите, след което последва лавина от възмущения във Фейсбук, но не и в българските национални и други медии и институции, никой нямаше да разбере за него. А в научните среди, може би, пак щяха да се подсмиват на сръбската идея за шопите, както се подсмиваха в началото на 90-те години, когато беше „преведена“ на „шопски“ език комедията на Стефан Костов „Женско царство“ .

ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ

тридесет години „българо-сръбското добросъседство“ показа, че не е готово да реши нито един проблем, свързан с положението на българското национално малцинство. Имаше обвинения от страна на Белград чрез нейните институции, за извършени престъпления от страна на България по време на Първата световна война. Издаваха се книги с открито антибългарско съдържание, както и книги с подменена историческа фактология, провеждаха се „научни“ конференции, форуми и опела, посветени на „жертвите от Сурдулица“, които били „избити по време на Първата световна война от българите“, провъзгласяваха се същите от страна на Сръбската православна църква за „мъченици“, тиражираха се антибългарски предавания за българското национално малцинство, че не било българско а „шопско“, не се допускаха български свещеници в откраднатите от страна на СПЦ български църкви и манастири, не се разрешаваше поставяне на Паметната плоча на убитите босилеградчани от разбойниците на Коста Печанац на знаково място в Босилеград. И тя все още си стои в помещенията на КИЦ.

На мен лично много наивни ми изглеждаха българските политици, които след като падна режимът на Милошевич, тръгнаха да се прегръщат с националиста Воислав Кощуница. Той им изглеждал симпатичен, без обаче да са на ясно с убежденията му и политиката му на краен националист, който няма абсолютно никакви симпатии към българите. Чуваха се и такива наивни твърдения, че положението на българското национално малцинство в Сърбия щяло да се реши, когато Сърбия влезе в Европейския съюз. А Сърбия нито иска, нито бърза да влезе в Европейския съюз. Води преговори, но не затваря глави. Взима парите на Брюксел, но е обвързана до гуша с Русия и Китай. Обещава, че ще спазва правата на националните малцинства, но на практика единствените, на които спазва правата са нейните протежета – кметове в общинската администрация и във финансирания от правителството Национален съвет. От време навреме се правеха опити „добросъседството“ да се покаже в истинския му блясък, не където и да е, а на Нешков връх, където българите спечелиха войната срещу крал Милан през 1885 г. Само че агресията от страна на крал Милан беше представена като „братоубийствена война“, за която са виновни и двете страни – лъжа, сътворена от Борис Тадич и Георги Първанов чрез венците, които положиха върху Паметната костница на Нешково край Цариброд.

Това е видимата страна на монетата. Невидимата е задкулисието. А в него има от всичко по малко. Има планове как да се обезбългарят Западните покрайнини, как да се обезлюдят и обезбългарят цели райони в Царибродско и Босилеградско, където има голямо българско историческо наследство, как да се фалшифицира българската история и как да се издават книга след книга с подмяна на историческите факти, което може да се види в музеите на Пирот, Сурдулица, Враня, Лесковец, Ниш.

ЧУДЯ СЕ ОБАЧЕ

на българските политици, които напълно неподготвени за разговори с Белград заявяваха, че „България щяла да даде безусловната си подкрепа на Белград по пътя й към ЕС“. Още си спомням как председателката на Българския парламент, Цецка Цачева, лансира тази идея с приповдигнато настроение, в очакване посещението на председателката на сръбският парламент Славица Джукич Деянович, известна като личната лекарка на Милошевич.

Думите на г-жа Цецка Цачева предизвикаха с основание възмущение в Западните покрайнини и в България, след което последва и протест пред Народното събрание, но не и извинение от страна на високопоставената госпожа.

Няколко месеца по-късно, БНТ плати с държавни пари новогодишния концерт на Горан Брегович. Тогава той се подигра с националното достойнство на българите като изпя на площад „Александър Батенберг“ популярната в Сърбия песен, възхваляваща войника Йеремия Кръстич, който според песента, се биел юнашки по време на Първата световна война. Срещу кого ли, ако не срещу нашите войници! А изпадналите в транс негови български фенове, без да знаят съдържанието на текста, го аплодираха с възторга на жалки отцеругатели

Да не забравим и топлите прегръдки между Бойко Борисов и Александър Вучич, които не бяха една и две, а много. Тогава да реши въпроса с българското национално малцинство, то със сигурност много от проблемите щяха да бъдат уредени. Но, единственото което „уредиха“ Борисов и Вучич беше да дадат правото на всеки да нарича Цариброд както си иска. Стигна се дотам, че и българските журналисти, подобно на сръбските, все повече наричат Цариброд, с идеологизираното му име - Димитровград. А политиците все по-рядко се сещат за него.

И ПОНЕЖЕ ЗАПОЧНАХМЕ

с изложбата в Юридическия факултет в Белград „Престъпления над цивилното население в Сърбия под българска окупация /1915-1918 г./“, нека и да завършим с нея. Изложбата „имала за цел да разкрие българския геноцид над сърбите, българските военни престъпления, както и българските кланета над сърбите в Македония“.

Във връзка с това, в МВнР на Република България била извикана временно управляващата посолството на Сърбия в страната ни. Разговорът с нея бил проведен след информацията на Агенция БГНЕС за изложбата. А какво щеше да стане, ако от БГНЕС не бяха съобщили за изложбата, както сториха останалите медии и агенции!? Нямаше да има нито отзвук, нито разговор с представител на сръбското посолство в София. Българската страна „изразила силна загриженост от представените в изложбата тези“, определяйки ги като израз на агресивна пропаганда, насочена срещу България и срещу развитието на добросъседските отношения в региона. От българското МВнР подчертали, че „на този фон организирането на събитие в навечерието на Новогодишните празници, насочено срещу България, има явна пропагандна цел и подклаждане на краен национализъм. Приемаме организирането му като част от дневния ред на определени среди, които работят срещу добросъседските отношения между Сърбия и България“.

Реакцията беше необходима и навременна. Не очаквам обаче сръбската страна да коригира поведението си, още повече политиката, в която са впрегнати много хора и институции – държавни, църковни, общински. Всъщност те разбират “добросъседството“ по този начин и затова българската страна, без да й давам съвети, трябва да има много по-принципна позиция, в противен случай подобни изложби ще се превърнат в част от „добросъседските българо-сръбски отношения“ и част от лицемерието в българо-сръбските отношения. /БГНЕС

-----------

Зденка Тодорова, писател, публицист и правозащитник. Тя е автор на редица книги и статии за положението на българите в Западните покрайнини. Анализът й е направен специално за БГНЕС.