Вл.Перев: "Добрият българин“ на горещия стол

Вече всичко е ясно. По един или друг начин Конституцията на Северна Македония ще трябва да се промени и българите от Северна да бъдат включени в нея като държавотворен народ – част от българския народ. Заедно с българите в конституцията ще влязат и хърватите и черногорците, вероятно и торбешите като етническа общност, но това сега не е толкова важно.

Включването на българите ще бъде истинско конституционно и национално земетресение. Край на вкоренените илюзии на някои хора – както в София, така и в Скопие. Вече трудно някой ще може да пее сърбоманската песен „всички тук сме македонци, българи няма“ или познатата софийска песен, че „всички македонци са българи“ и това трябва да се повтаря всеки дени.

„Да, „всички македонци са българи“, но само онези от Пиринско, за които няма начин на влязат в българската конституция. Впрочем, тези на два пъти ядоха бой от българската полиция (организиран от БКП) – веднъж, за да се пишат всички македонци, а вторият път – след 1950 г., за да се „отпишат“.

Тъжна работа. Нашите предци тук само веднъж са яли бой, за да приемат, че са записани като македонци. Не е имало много голяма съпротива – затворът Идризово е служел за пример и поука. Все пак, седемдесет и няколко години по-късно пътят на Македония към ЕС е трасиран. Остава да се види темпото, с което ще се върви по „трасето“... дано само да не бъде същото като изграждането на нашите пътища или жп линията към България!

Ние македонците живеем в дистопична държава, в оруелско общество. Двете основни партии СДСМ и ВМРО-ДПМНЕ се борят за надмощие в страната, битката е почти 50 на 50, но остават неясни политическите опции.

ВМРО-ДПМНЕ е официален наследник на ТМОР/ВМОРО/ВМРО – организации, които винаги са били близки до идеалите на Великата френска революция, до западното общество, за да се превърне сега във васал на ретроградни леви национал-шовинистични идеи, да бъде организация/партия без минимален демократичен капацитет.

От друга страна, СДСМ – наследник на най-мрачните болшевишки/комунистически идеи на Октомврийската революция, на сталинизма и титовизма, се превърна в нещо като демократичен вариант за развитието на Македония.

Младата и гласовита Левица – партия с големи амбиции и сталинистки мейнстрийм по отношение на своите действия, стана близък партньор на ДПМНЕ, вместо да се обърне към традиционните болшевишки ценности на СДСМ. Ясно е, че не може, тъй като СДСМ изостави отдавна тези позиции, но не е ясно как ДПМНЕ ги възприе в своята дейност ... чиста дистопия!

Тук идва въпросът за референдума. Референдумът се превърна в най-омразната дума в Македония, дори и за онези, които държат на него. Всички се окаляха – и лидерите на партиите, та дори и президентът Пендаровски. Никой не зная какъв ще бъде въпросът на референдума, какво ще се решава и защо ще се решава на референдум, а не може да бъде решен в парламента. Знае се само, че едните са „за“, другите „против“, а президентът е някъде по средата с крайно неясна биполярна позиция. Не, това не е по Оруел – в „1984“ на Оруел поне има някакъв ред, разпоредби и наказания. Тук няма нищо – голо и празно е!

С вписването на българите в конституцията, в Македония навлизат нови проблеми. Във всеки случай колкото и да сме против, в парламента поне на един стол (а може и на повече), ще има представител на българската общност в Македония. Нека видим тогава онази битолчанка, която трябва да се бори срещу дискриминацията, да участва в демонстрации срещу европейския път на Македония, заради това, че българите щели да получат право на собствена идентичност, олицетворена чрез депутат в парламента. Нека тогава я видим да прави проверка на клуба „Ванчо Михайлов“ и да очаква преизбиране.

Интересно е кой ще бъде онзи представител на българската общност в Македония, който ще седне на „горещия стол“ в парламента и от там ще трябва да защитава позициите на, както твърдят, 3 504 граждани с българско самосъзнание. Нека седне, пък да видим каква ще бъде истинската бройка. Националното самосъзнание идва с позициите, с парите и с привилегиите. А желаещи има много..

Има желаещи за „горещия стол“, без значение колко трудно изглежда. Затова се мисли активно. Вероятно ще бъде по-млад човек, на средна възраст, добре образован, вероятно с някаква специализация в България. Ще трябва да покаже и своите „семейни български корени“, което не би трябвало да е проблем, поне не за някого от тук. Има много такива, чиито предци са с дебели досиета в ДБК (държавна сигурност – бел. ред.) от 1945 г. до ден днешен. Някои имат документи още от Илинден 1903 г. или от 1918 г. Каква сила ще има това тук? Вероятно никаква – той ще трябва да черпи - поне на първо време, своята сила отвън, от България и от международната общност.

Ще прилича на лидерите на албанските партии у нас, които (дали всички?) и до днес провеждат основните си консултации в Тирана. Албанската дипломация е техният гръбнак, опора в международните контакти. Така и трябва да бъде. Това ще бъда нова, допълнителна задача на българската дипломация, традиционно несвикнала да влиза в конфликт за правата на българите в други държави, например в Западните покрайнини. Сега е друго време и в София има разбиране за тази ситуация. При избора трябва да се избегне приспособяването към понятието "добрият българин", което означава отвратително двойно подчинение "и на едните, и на другите", пълна липса на характер на личността и на тези, които я подкрепят.

По време на „щастливата“ Титова Югославия имахме такъв в лицето на „добрия млад човек и албанец“ Азем Власи и видяхме какво стана. Все пак той живя добре – тихите хора обикновено живеят добре. Имаме и сегашната ситуация с Милорад Пуповац като представител на сръбския народ в Хърватия. Държи се много добре, бори се за своите права и тези на общността, но сръбската подкрепа невинаги е пълна. Това е проблемът на концепцията за "собствеността върху властта" като теза на сръбското ръководство.

Ако Азем Власи нямаше проблеми в политическата си кариера (освен тихото презрение на околните) заради силата на Тито, ако Пуповац има проблеми, които чакат решение вече сто години, „добрият българин“ в македонския парламент ще се срещне с неща, които ще бъдат връщане към миналото. Дали е искал или не (самият той или всички ние), Любчо Георгиевски беше онзи, който минаваше за „българин“ в македонското общество и парламент. И не минаваше за „добър“. Помним как тогавашните „Нова Македония“, „Вечер“ и МРТВ – единствените медии по онова време, със своята просташка, примитивна и националистическа политика се справиха с него. А чрез него и с цял един народ – българите. Никой не го подкрепи, никой не застана зад българската кауза в Македония. По онова време разпределението на силите беше по-различно и Любчо (и няколко души около него) бяха мишена на комунизираната и сърбизирана македонска журналистика. ВМРО ДПМНЕ и лично Любчо бяха нещо като боксова круша за квазипатриотично обучение на простаците от СДСМ начело с Киро Глигоров, Бранко Цървенковски и цялата пасмина от старата болшевишка номенклатура. След известно време към тях се присъедини и Сорос със своя фалшив интернационализъм и „отворено общество“ – теза за глупавите патриоти, които си мислеха, че комунизмът си отива. Не беше проблемът само в „българофилството“ на Любчо. Той можеше лесно да бъде победен, както се и случи. Проблемът беше в искрите на позабравената българска кауза в Македония. Те трябваше да бъдат угасени, което се прави и до ден днешен. Неуспешно! Ситуацията сега не е много по-добра.

Да се надяваме, че „добрият българин“ няма да лъже така безочливо, по македонски. Тук да твърди, че е македонец, а в София да се прави на голям българин, при това семейно, традиционно. Мина времето за такива игрички. Все пак сега през Деве Баир се минава по-лесно, информацията пътува по-бързо и нещата са по-ясни. Няма да му се позволи и да прави политически глупости. Това беше позволено на Георгиевски, но амнистията е само за "първородния грях" - всичко друго се наказва. В крайна сметка и Любчо е наказан по някакъв начин!

Ситуацията в Македония е изключително сложна, а македонците сме народ, който трудно се управлява. Това са привилегии на илюзиите за придобитата свобода след падането на режима през 1990 г. - режим, за който в Македония съжаляват онези, които никога не са живели там, както и тези „отвън", които го хвалят, но не искат да живея тук.

Българската политика и българската дипломация ще срещнат огромни проблеми в по-нататъшните си действия по отношение правата на македонските българи. Срещу тях ще се изправи стерилната македонска политика с илюзията, че от тях, от българите, ще получи отстъпки, за които не бива дори да се помисля, камо ли да говори пред гърците и албанците. Българската дипломация трябва да докаже (отново!), че е патриотична, професионална и със силни европейски традиции. Тогава всичко е лесно! /БГНЕС

-------------------------------------

Владимир Перев, журналист и публицист. Статията е публикувана в македонското издание "Трибуна".