Копанов от Истанбул: Забравените българи от Гърция
След Балканските войни и 1945 г., Костурско е един забравен край на българщината. Българските преселници в Турция са опазили своя род, култура и език и българите никога не трябва да забравят своите сънародници, чиято кръв е проляна от гръцките андарти през миналия век. Турската държава не ни пречи, а помага и отношенията с България са приятелски и добросъседски.
Това заяви в интервю за БГНЕС Христо Копанов, заместник-председател на Българските православни църковни вакъфи в Истанбул и Одрин, 7-мо поколение българин от Егейска Македония, но роден в турската столица.
С него говорим за съдбата на хилядите български преселници от земите в днешна Северна Гърция в началото на 20 век, зверствата на гръцките андарти срещу българския етнос и опазването на родовата памет.
В началото на 20-ти век българите в неосвободените земи са подложени на кланета и гонения, но не само от османските турци. Село Загоричани, Костурска област, което днес се намира в Гърция, по това време е наричано „малка София“ заради будното българско население. Там е имало български училища, а църквите са екзархистки, чак до края на Балканската война. Дори и след края на Първата световна война, Загоричани запазва българския си характер, но под големия натиск през 1922-23 г., част от българите емигрират в различни региони на свободна България, а на тези които остават в селото, им било наложено да приемат гръцката пропаганда и са елинизирани. През 1926 г. името е сменено на Василиада след гръцката окупация и налагането на гръцкия език.
„През 1905 г. гръцките андарти, които искат да елинизират региона, нападат селото по нареждане на местния гръцки владика Герман Каравангелис. Самият той споменава в мемоарите си, че иска да унищожи центъра на българщината в региона. На сутринта гръцките андарти атакуват селото, стреляйки и убивайки, без значение жени, мъже, възрастни или деца. Това се случва на Благовещение, 25 март 1905 г., и селото е изгорено и унищожено, оставяйки зад себе си 63 убити българи, като това винаги трябва да се помни и да не бъде забравяно. Когато Каравангелис вижда пламъците, с голяма радост казва следните думи: Ето, унищожихме българското село, което пречеше на моето лично дело - елинизирането на региона“, разказа Копанов. Той посещава региона за последно преди около 10 години. Неговият род произхожда от с. Бобища, съседно до Загоричани. Бобища споделя същата тежка съдба.
„Днес много малка част от младото население там говори свободно български език. Българите са се разселили по различни места и в различни региони – в България, Македония, Австралия и САЩ. На тяхно място са дошли (настанени) гърци от Мала Азия или Северния Анадол, понтийци и така освен няколко семейства, останали с българските си корени, всички загубват българския характер, под силната пропаганда на елинизма“, заяви той.
„Днес в селата почти всички знаят българския език, пазят българските традиции, но също са под тежкия натиск на гръцката пропаганда. Срещал съм се с хора от региона, които се страхуват да говорят на своя език. Ако го правят, то е тайно и предупреждават останалите да не говорят публично. За съжаление това нещо продължава и до наши дни в Северна Гърция. След Балканските войни и след 1945 г., това е един забравен край на българщината. Става дума не само за Костурско, но Леринско и Воденско. Не трябва да се забравя нито клането, нито да се изоставят всички тези македонски българи, които живеят там“, добави Христо Копанов.
Част от тези прокудени българи бягат в Истанбул, а най-многобройни и първенците са родом от Загоричани. Те поддържат старата българска дървена черква „Св. Стефан“, особено след провъзгласяването на Турската Република. През 1932 г. българите събират средства и даряват плащеницата на „Св. Стефан“ (позната като Желязната църква – бел.ред.), а по същото време Димитър Спиров става дарител и спонсорира целия строеж на друг български храм „Св. Димитър“. Там е поставен и един много интересен надпис, на който е написана кратката история на 63-ата убити българи в Загоричани. Общността се грижи също за българското училище срещу Желязната църква и други имоти.
„Всяка година на Благовещение правим панихида за жертвите на гръцките андарти. Една част от техните потомци, далечни или близки, все още са в Истанбул, като те много добре знаят и помнят историята на техните родственици и държат това ежегодно събитие да бъде запазено в памет на убитите загоричанци“, сподели Копанов, като подчерта, че преди повече от 100 години преселниците от старите български земи са дошли по османско време в Истанбул с българско самосъзнание, а не с гръцко, македонско или някакво друго.
„Аз съм роден в Истанбул, както много други хора от моя род. Българският език, който аз говоря, не съм го научил в българско училище тук, нито пък съм живял някога в България, но това е нашият език и се грижим да запазим нашата култура жива. Искаме подкрепа от страна на България, не само финансова, а духовна. Трябва да помним, че до края на Балканската война, центърът на българската Църква е в Истанбул, а не в София или в някой друг град. Посланието ми, не само за българите в България, но за всички българи по света, да не забравят Църквата майка, защото всичко за църковната независимост, произлиза именно от тук, от старата дървена черква „Св. Стефан“. Тук се чете ферманът, тук се декларира българската екзархия и оттук започва началото на новата ера на българската Църква, която впоследствие ще стане и българска независимост“, посочи Копанов.
Той отбеляза, че днес България има най-добрите съседски отношения с Турция. Само преди няколко години община Истанбул дава милиони евро за реставрацията на „Св. Стефан“. Откриването на реновирания символ на българщината е уважено от личното присъствие на тогавашния български премиер Бойко Борисов и турския президент Реджеп Тайип Ердоган, както и много министри от двете държави.
„Турските власти нямат проблем с нас и не ни пречат. В миналото може да е имало проблеми, но днес няма такива. Когато комунизмът беше на власт в България, отношенията София-Анкара не бяха много добри, като това бяха времена на голямо напрежение между двете страни, но сега такова напрежение няма, няма никакви проблеми. Естествено заради събитията, свързани с турското малцинство през 1984-1989 г., и ние бяхме в напрежение, като очаквахме всеки момент да ни изпратят обратно в България, но това не се случи поради мъдростта на турското правителство. Реставрацията на „Св. Стефан“ беше добър знак за отношенията между България и Турция.“ /БГНЕС