Иван Николов: Западните илюзии по отношение на Сърбия

Историята помни, че и големите световни политици също правят грешки. Правят ги не от незнание или неумение, а от егоистичното разбиране за собствените си интереси. Понякога даже си признават, упрекват се и се извиняват за грешките. Само че вредата си остава непоправима и обикновено не е за тяхна, а за наша сметка.

Грешка е било създаването на Югославия. Грешка беше и това, че международната общност не допусна нейното разпадане до край. След три десетилетия великосръбският национализъм успя да се консолидира и навлезе в трети век борба за Велика Сърбия.

Преди три години Франция официално се извини на Черна гора за подкрепата на Караджорджевичите, докато те през 1918 г. са окупирали Черна гора, ликвидирали са държавата и Черногорската православна черква и са прогонили черногорския крал Никола - глава на държава победителка в Първата световна война.

Това, разбира се, не е единственият грях на Франция и нейните съюзници.

Американския дипломат Ричард Холбрук няколко години след Дейтънското споразумение многократно си признава грешката, че в структурата на Босна и Херцеговина е била заложена Република Сръбска, изградена върху геноцида и военните престъпления срещу босненските мюсюлмани. Престъпления, заради които местните хора и до днес се ужасяват да се къпят и да ловят риба в река Дрина, в която са били хвърлени труповете на над 3000 мюсюлмани.

Бившият американски президент Бил Клинтън също си признава, че се разкайва затова, че през 1994 година е убедил Украйна да предаде ядрения си арсенал на Русия.

Грешките, разбира се, са непоправими. Те произвеждат дълготрайни и отложени във времето последствия които определят настоящето и бъдещето ни. Въпреки това, световните играчи не престават да правят нови пропуски и грешки.

Така например САЩ и ЕС мълчаливо и безучастно наблюдаваха как сръбският президент Александър Вучич с помощта на Сръбската православна църква, сръбските и руските разузнавателни служби и щедро финансираните просръбски партии превръщаше Черна гора във васална сръбска държава с излаз на Адриатика.

Същите процеси днес текат и в Босна и Херцеговина. Лидерът на босненските сърби Милорад Додик денонощно работи за разпадането на държавата и присъединяването на Република Сръбска към Сърбия. „Босна и Херцеговина ще функционира само, докато в нейните структури седят представителите на всичките три народи. Опитвам се да уговоря хърватите едновременно да напуснем институциите на Босна и Херцеговина... в нашия трезор стоят готови всички закони, наредби и подзаконови актове и само след едно заседание от час и половина Република Сръбска може да стане независима държава“, казва Додик.

Тия думи по същество могат да се разтълкуват и като закана или предизвестие за нова, още по-жестока гражданска война на Западните Балкани.

По същото време международната общност, която, нека да не забравяме, създаде Милорад Додик, гледа, слуша и мълчи. В най-добрия случай изразява загриженост и тревога. След две десетилетия Габриел Ескобар или Кристиан Шмит може и да си признаят днешните грешки в Босна и Херцеговина, Черна гора или Косово, но от това няма да има никаква полза.

В основата на всички днешни балкански проблеми са заложени така наречените мирни договори, диктувани от Великите сили след Първата световна война. Новият европейски модел за решаване на етническите и междудържавните спорове в рамките на Европейския съюз, така и не можа досега да сработи на Западните Балкани, просто защото в тях не живеят немци, французи или италианци. А живеещите сърби, хървати и албанци са настроени на друга вълна и все още се изкушават от идеи за ново прекрояване на границите. Тия идеи не са чужди и за някои световни силови центрове.

Преди две години в публичното пространство се появи така нареченият нон-пейпър, документ, който тогава се приписваше на словенския премиер Янез Янша, в който се говореше за обединение на Косово и Албания, Република Сръбска и Сърбия и на хърватските кантони в Босна и Херцеговина с Хърватия. Това се обсъждаше като „...начин за решаване на нерешените национални въпроси на сърбите, албанците и хърватите. Бившето Кралство Югославия и следвоенната СФРЮ прикриваха и смекчаваха тия проблеми, но те пламнаха в процеса на разпадането на Югославия. Дейтънските споразумения спряха войната в Босна, НАТО кампанията спря етническото прочистване на Косово шест години по-късно, а с усилията на ЕС и НАТО бе наложен мир, бяха дадени обещания за европейска перспектива, бе постигнат известен напредък в Северна Македония и Черна гора, но ключовите въпроси останаха нерешени“, се казваше в този документ.

Разбира се, последваха остри реакции от официалните органи на Босна и Херцеговина, Европа и САЩ, но докато всички го отхвърлят и осъдят, този нон-пейпър документ бе лансиран и широко дискутиран в световната преса.

Приблизително по същото време президентите на Сърбия и Косово Александър Вучич и Хашим Тачи във Вашингтон обсъждаха размяната на територии като начин за уреждане на отношенията между Сърбия и Косово. И тука последваха остри дипломатически реакции, но духът вече бе излязъл от бутилката.

Сътрудникът на фондация „Джеймстаун“ във Вашингтон Янош Бугайски в текста „Подялба на Балканите на зони на влияние“ пише за някакъв нов „трипартитен“ план на САЩ и Брюксел, с който практически се постигат целите на Сърбия, Хърватия и Албания за така нареченото „национално обединение“ без да се пипат външните им граници!? Черна гора, Босна и Херцеговина, Косово и Северна Македония само формално биха останали държави, които на практика се управляват от Белград, Загреб и Тирана.

Това естествено е много опасен план, но мейнстрим медиите на Западните Балкани с лека ръка го пренебрегват като невъзможен и безопасен? Има и други анализатори, които изначално отричат съществуването на такъв план. Само че това, което си мислят в Европа и САЩ, обикновено няма нищо общо с това, за което си мечтаят лидерите на Западните Балкани. Много се лъже всеки, който си мисли, че Балканите могат да се омиротворят, ако се задоволят апетитите на основните великодържавни национализми. Защото после те ще скочат едни срещу други и ще почнат сами да се изяждат, както вече се случи един път през 90-те години на миналия век.

В този ред на мисли, заслужава си да припомним, че по същия начин САЩ и Европа наивно пренебрегваха трезвите гласове, които навреме предупреждаваха за руската опасност над Украйна. „Путин ще започне война. Не знам кога, но ще го направи. И след това европейците ще бъдат изненадани да открият, че тази война е насочена и срещу тях…“. Това са думите на Ана Политковская преди да бъде убита на рождения ден на Путин 2006 г., цели осем години преди Крим да бъде присъединен към Русия.

Днес когато с просто око се вижда, че в Сърбия, Черна гора и Босна и Херцеговина здраво се утвърждава руското влияние, а американските и европейските дипломати правят недопустими отстъпки на някои великодържавни апетити и практически пуснаха низ течението Черна гора, Босна и Херцеговина и Северна Македония, вероятно с надеждата, че по този начин ще придобият Сърбия и ще я извадят от руското и китайското влияние!? Даже мълчаливо подкрепиха коалицията, която свали черногорския президент Мило Джуканович, без да държат сметка, че в тази коалиция членува и просръбската партия Демократичен фронт, която бе замесена в неуспешния руско-сръбски държавен преврат 2016 г. Сега всички със страх гадаят накъде ще тръгне новоизбраният президент Милатович и накъде ще тръгне самата Черна гора след предстоящите парламентарни избори през юли.

Западните политици никак не са застраховани от грешки. През 90-те години на миналия век, те нямаха стратегически поглед върху Балканите. Прогледнаха едва когато световните информационни агенции показаха кървавите престъпления и бежанските колони.

Трябва да свикнем с мисълта, че в Брюксел и Вашингтон няма никакъв свръхмозък, който всичко вижда и всичко знае. Имат само свръхсила, с която защитават собствените си интереси, така както са ги дефинирали. Ние, които живеем на Балканите много по-добре чувстваме собствените си проблеми от всички европейски и американски дипломати взети заедно, защото касаят живота и сигурността ни, пък и имаме исторически опит. Проблемът е, че те или не искат да ни чуят, или ни чуват когато вече е много късно. Намесват се когато трябва да гасят огъня. Когато трябва да се установява мира, обикновено правят грешки за които никога не са отговаряли и няма да отговарят, но ние сме страдали и ще продължаваме да страдаме и от техните и от собствените си грешки. /БГНЕС

---------------

Иван Николов, председател на КИЦ „Босилеград“. Неговият анализ е написан специално за БГНЕС.