Иван Николов: Сърбия на Вучич вече не може да предаде руските интереси на Балканите

Как се случи така, че Сърбия окончателно се превърна в заложник на Косово?

Няма никакво съмнение, че това сама си го причини, водена от вековната си историческа грандомания, благодарение на която бе изоставена от традиционните си европейски съюзници. Руската подкрепа на сръбската позиция за Косово беше сиренцето, на което сръбските политици се хванаха в капана на Путин и сега дори и да искат да поведат страната си към Европа, няма как да предадат руските интереси на Балканите. Защото съдбата на ония, които се противопоставиха на Путин, е достатъчно показателна. Утопията, че точно с подкрепата на Путин, Сърбия ще осъществи историческия блян за Велика Сърбия, противно на интересите на съседите си и на големите световни играчи, трудно може да бъде защитена с рационални аргументи. Но сръбските политици вярват в нея и все повече се разминават със съседите си и европейските си партньори.

Резолюцията на Европейския парламент за провеждане на независимо международно разследване за парламентарните, покрайнинските и частичните местни избори в Сърбия от декември миналата година и евентуално суспендиране на европейските фондове и ревизия на средствата, дадени на правителството на Сърбия в рамките на Инструмента за предприсъединителна помощ по програмата IPA III и други финансови документи, видимо паникьоса президента Александър Вучич и премиера Ана Бърнабич.

В резолюцията има много тежки обвинения за системна злоупотреба с институции и медии, липса на минимални демократични стандарти, липса на правосъдие за изборните манипулации, което утвърждава практиката изборите и в бъдеще да се провеждат в нарушение на законите и Конституцията, изказвания на държавни ръководители, които обвиняват страните от Европейския съюз за организиране на протести срещу властта в Сърбия, медиите, които водят откровена антиевропейска пропаганда и пр.

За пред сръбската общественост, съмишлениците на Вучич се опитаха да омаловажат резолюцията и да стоварят отговорността за „вечния срам“ върху опозиционната коалиция „Сърбия срещу насилието“, която всъщност разобличи изборните манипулации и се обърна за помощ към Европейския парламент. Тръгнаха обвинения срещу германските и британските медии, разиграха се несъществуващи „шпионски“ скандали, вдигна се врява за премахването на динара като платежно средство на Косово с надеждата да се измести фокуса на вниманието от задаващата се опасност за управлението на Вучич.

Тия кампанийни похвати във вътрешен план може и да вършат работа, но на международен, поне на Запад и в САЩ, са изключително вредни за Сърбия. И ако заради очакваното признаване на Косово, Европа досега толерираше Вучич, терористичното нападение в село Банска и изборните манипулации през миналата есен, накараха европейските политици сериозно да се замислят дали Сърбия изобщо иска да продължи преговорния процес за членство в ЕС?

Разбира се, Европейският парламент и Европейската комисия не могат да направят преврат в Сърбия и насила да я вкарат в Европейския съюз. Първо, защото това противоречи на европейската политическа философия, и второ, защото това все пак е суверенно право на сръбските граждани, независимо колко са подведени или манипулирани.

Европа все пак втвърди тона и категорично даде да се разбере, че Сърбия не може да претендира за еврочленство и да нарушава европейските стандарти за провеждане на демократични и свободни избори и същевременно да използва Европа като банкомат, от който да тегли пари и да й се смее в лицето.

Всъщност, вече няколко години в резолюциите на Европейския парламент за напредъка на Сърбия за членството в ЕС, се отправят недвусмислени предупредителни сигнали и послания към управляващите в Сърбия. Проблемът е, че сръбските управници по принцип не разбират от препоръки и резолюции, ако не са придружени със солидна доза санкции.

Принципът „кучетата лаят, керванът си върви“ досега работеше безупречно. Целта беше да се печели време с надеждата, че Русия ще победи във войната в Украйна и Сърбия отново ще се нареди на страната на победителите и ще прекрои границите на Балканите, за да постигне лелеяната мечта за Велика Сърбия.

В името на тази велика цел, сръбските управляващи са готови да използват всички възможни средства. Изборните измами и манипулации са само средство за утвърждаване на „твърда ръка“ в името на постигане на целта. Защото при наличието на едно демократично управление с работещи демократични институции, със силна опозиция и свобода на медиите, няма как да се тръгне в нова война за територии и „окончателно“ решаване на сръбския национален въпрос. Би било много наивно, ако изборните измами и денонощното настройване на общественото мнение по националните телевизии срещу Европа се разглеждат само като обичайна борба за власт. Те са по-скоро средство за „демократично“ легитимиране на една опасна за мира и сигурността политика на Западните Балкани. Включително и за легитимиране на начина, по който се правят изборите.

Сатанизиране на опозицията, внос на избиратели, многократно гласуване на различни места, купуване и изнудване на гласове, търговия с влияние, фалшифициране на бюлетини и протоколи, „индийски нишки“ и пр., са обичайните начини за „правилно“ гласуване, които се прилагат години наред и на практика създадоха несменяема политическа класа най-напред на местно, а сега вече и на централно равнище. Години преди да се пристъпи към внос на избиратели от Република Сръбска в Белград, в Босилеград се внасяха избиратели от Македония. Практиката от един избирател да се вадят повече гласове, да се гласува от името на починали и изселени лица, да се пълнят избирателните урни в късните часове, да се подправят избирателните книжа и пр., беше проба, която не само опорочи, но и легитимира изборните манипулации в името на някакви „висши, патриотични цели“, а на практика доведе до легализиране на грабежа на държавните ресурси и на гражданите.

В такава ситуация немалко опозиционно настроени политици и граждани вече не виждат смисъл от участие на изборите, защото те се провеждат само проформа и с предизвестен изход. Още през 2019/2020 година се оформиха две мнения по този въпрос. Според едното, опозицията трябва да бойкотира изборите, докато не се промени начина, по който те се провеждат. Бойкотът тогава доведе само до засилване на позицията на Вучич. На изборите през 2022 г., опозицията реши да участва на изборите при същите условия. Резултатът беше катастрофален за опозицията, но изборите бяха легитимни пред света. На изборите през 2023 г., отново при същите условия опозицията получи повече от същото и изпадна в ситуация с участието си да бъде използвана да легитимира и легализира тоталитарната система на управление вместо да я контролира и конкурира. Опонирането на властта стана опасно за политици и журналисти. Апелационният съд на Сърбия оневини осъдените на две инстанции четирима високопоставени служители на службите за сигурност за убийството на известния сръбски журналист Славко Чурувия и с това изпрати недвусмислено послание към журналистите – ние можем да ви убием, когато и където си поискаме, а вие внимавайте какво пишете!

След резолюцията на ЕП, Вучич има две възможности.

Едната е, да откаже всякакво международно разследване на изборите. Това означава да се откаже и от евроинтеграциите, но и от европейските фондове и външните инвестиции.

Другата възможност е, да позволи международното разследване, което неминуемо ще разобличи изборните кражби и измами. Резултатът пак е същият – неспазването на международните стандарти за провеждане на избори води до изолация, изтегляне на външните инвеститори, проблеми с международното сътрудничество и неизвестно бъдеще.

Прикарани до стената, управляващите сръбски политици сега вървят по ТВ студиата и държат дълги патриотарски тиради срещу „домашните врагове и чуждите агенти“, които изнасят мръсните дрехи и злепоставят Сърбия пред Европа. Във вътрешен план, някой може и да им повярва, но във външен, затъват все повече.

Разобличаването на механизма по който повече от две десетилетия се печелят изборите в Сърбия, подведе под въпрос европейското определение на Сърбия на базата, на което тя получи над два милиарда евро помощ, две трети от външните инвестиции и две трети от външния износ на европейските пазари, благодарение на които сръбските граждани живеят много по-добре, отколкото реално заслужават.

Резолюцията на Европейския парламент разголи лицемерието на управляващите сръбски управници и отбеляза началото на края на проевропейската демагогия, под маската на която вече две десетилетия се гради един зловещ тоталитарен режим, с руски и китайски оттенък. Явно на европейските политици им е писнало сръбските управници да ги правят на глупаци само за да тарашат европейските фондове.

Засега управляващите в Сърбия се успокояват, че резолюцията няма задължителен характер и се надяват, че след европейските избори и изборите за президент на САЩ, не само всичко ще отшуми, но и коренно ще се промени в тяхна полза.

Позицията на Вучич в Европейския съюз и САЩ вече е сериозно отслабена. В очите на световните лидери, той вече не е човекът, който може да реши проблема с Косово и да омиротвори Балканите. Сега само от умението и единството на лидерите на така наречените проевропейски партии зависи дали ще се преборят за малко по-нормални условия за избори или историята отново ще се повтори, този път като комедия. /БГНЕС

--------------

Иван Николов е поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание „Бюлетин“. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Анализът на Иван Николов е написан специално за Агенция БГНЕС.