Иван Николов: Скопие – Белград или още за жертвите и палачите
Македонското общество и неговите елити все повече и по-силно се въртят в някакъв омагьосан кръг. В кръг, където внушенията за подложените на опасност национален идентитет и език преминават в орбитата на системно и целенасочено дирижирана психоза.
В изострената предизборна обстановка и борбата за власт, взаимните нападки между политическите субекти, без каквито и да е задръжки, се прехвърлят и върху „негативното“ влияние на някои външни фактори. На особен прицел е т.н. „Френско предложение“. То предвижда изискването в преговорната рамка за членство в ЕС да бъдат осъществени конституционни промени, включващи и вписването на българите в преамбюла на Конституцията… Във вестникарски статии и в телевизионни интервюта водещи политици, учени и дипломати все повече упрекват Европейския съюз, че се е поддал на внушенията на София и е взел позиция, противна на собствените му ценности. Антиевропейската риторика, наситена вече и с внушаваната системно и параноично ненавист към България, разголва същността на проблема. Това е нежеланието на държавотворните и интелектуалните първенци покрай Вардара да вникнат, извън пропагандните клишета за македонската история, в по-дълбоките пластове на миналото.
Този недъг пролича ярко на 27 януари 2024 г. Тогава в Скопие, по повод сръбския празник „Свети Сава“, пристигна официална делегация от Белград, начело с президента Александър Вучич. Това е и Денят на сръбската общност в РС Македония. Състоялата се традиционна тържествена вечер, посветена на светеца, беше използвана да се анатемоса „антиевропейското“ поведение на ЕС и България спрямо Скопие и да се разбере, че истинският приятел на РС Македония в този динамично променящ се свят, е Сърбия. Това беше подчертано от присъствието и на президента Стево Пендаровски, и на премиера в оставка Димитър Ковачевски, и на опозиционния лидер Християн Мицкоски.
В обръщението си към уважилите тържеството Александър Вучич с притворна артистичност подчерта: „Искам да кажа нещо за добрите хора тук, за нашите братя македонци и за нашите сръбско-македонски отношения. Аз не се плаша да кажа, че македонците ни са най-близкият народ, ние по-близък народ нямаме. И нещо, което ясно го казвам е това, че ние не искаме нищо от Македония… Не искаме от вас нито промени в Конституцията, това си е ваша вътрешна работа. Единствено, което искаме е да поемете нашата протегната към вас ръка…“
Накрая Вучич не се посвени да похвали и собствената си политика: „…И днес нашият път зависи от избора, от това дали като народ ще изберем свободата или нечия власт над нас, независимостта или васалството, суверенитетът или подлизурството…“
Тези думи станаха повод за много коментари на политици, дипломати, журналисти и все в духа на „безкористната“ добронамереност на Вучич.
И ако някой прекали в коленопреклонението си към северния съсед, това бяха Пендаровски и Ковачевски. Техните изказвания преливаха от внушаваните с десетилетия заместители на истината, които с фанатична последователност се втълпяваха и продължават да се втълпяват в съзнанието на всяко следващо поколение на Македония. Те и двамата демонстрираха собствената си престъпна незаинтересованост към трагичната съдба на държавата, чийто бъднини би трябвало да ръководят с повече прозорливост и с висока доза критичност към брутално втълпявания образ за миналото… Вместо тази свята роля, те се надпреварваха как повече да се харесат и да впечатлят с предаността си сръбския сатрап.
Не е толкова трудно да се разгадае, по силата на какви външни и вътрешни фактори, върхушката в Скопие е принудена все повече да разкъсва мимикриращата си проевропейска окраска и да се завръща в кръщелния купел на фалшивата си същност. Проблемът е и дълбоко психологичен, и натруфен с претенции за непорочност и морал, целенасочено направляван от вещи идеолого-политически динозаври…
Престъпленията на тези динозаври всеки може да открие и днес, ако си направи труда да отвори страниците на една книга, преведена на македонската езикова норма през 2000 година. Тя носи заглавието „Поранешните Балкански воjни 1912-1913 – Извештаj на Карнегиевата балканска комисиja“. Книгата беше издадена по идея и настояване на тогавашния министър на културата в Скопие, уважавания интелектуалец, респектиращ с духовната си извисеност, проф. Димитър Димитров.
Нека господата Вучич, Пендаровски, Ковачевски, Мицкоски и побързалият да се присъедини към тяхната компания политик и дипломат Антонио Милошовски, да поразтворят този, разобличаващ и днешното им поведение, документ. Там ще открият текстове, разголващи жестокостта на сръбския окупационен режим в Македония след 1912 г. Този режим няма друга цел освен – геноцид и сърбизиране на завареното население, на неговите традиции, култура и самосъзнание…
Например на страница 216 четем: “…На 15/28 март почнале да вршат попис во коj немало графа „Бугари“ . Специални пратеници оделе од кука на кука, наидуваjки на отпор насекаде…Мегутоа, бидеjки официjалниот список содржал само графа „Срби“, весниците обjавиле броjки како да е целото население српско…“
И още на стр 217: “Истите факти се повторуваат секаде, во Скопиjе, Велес, Прилеп итн…Дори и жени биле тепани и затворени затоа што се нарекувале Бугарки… На 29 jуни/12 jули, роденденот на крал Петар, сите затвореници биле доведени во владината сала. Потпрефектот им ветил амнестиjа ако се согласат да прифатат дека се Срби. Дваjца од нив одговориле од името на сите други дека само како Бугари може да бидат лоjални поданици на Србиjа…“ и т.н. примерите са безброй.
Отговорът на въпроса, откъде са дошли тези „Бугари“ в тогавашна Македония, оставяме на съвестта на всички днешни бранители на идентитетот.
И защо този период от историята на народа, изпълнен с мрачна слава, тактично се заобикаля от политици и възпитатели с деликатна добронамереност към „подвизите“ на завоевателя-поробител!?
На този фон, как да възприемаме думите на президента Стево Пендаровски, изречени по повод преговорите с България с високомерието на невежа и на морално осакатен човек!? В интервю за „Слободен печат“, цитирано и от в. „Република“ на 30 януари 2024 г. той самоуверено заявява: „…Преговарчката рамка можеше да биде подобра сигурно, ако Бугариjа не одеше со радикална националистичка реторика кон нас…Кога имате од таа страна луге што зборуват со jазикот на XVIII век и барат од нас нешто што е нечуено … jасно е дека треба да направите се да го сведете тоj диалог, во тоj момент само монолог од Бугариjа и диктат, во разумни рамки…Можеше и тоа да не биде ако во Бугариjа имаше европски политичари…“
Разбира ли Пендаровски, разбират ли и останалите днешни македонски лидери и припяващата им компания от професионални „патриоти“ по колко тънък лед се разхождат!? Този лед всеки момент може да се строши…Горецитираните случаи на системно осъществявания геноцид от сръбския терористичен режим в Македония, констатирани от Карнегиевата анкетна комисия, са само предупредителен намек за истината.
Не е далече денят, когато голямата истина ще възкръсне в цял ръст. Ще възкръсне като възмездие за палачите и облекчителна въздишка за жертвите… /БГНЕС
--------------------------------------------------------------------------------
Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.